— Далече ли е още?
Гласът на Славея прозвуча глухо, сякаш звукът с трудност пробиваше вековната тишина.
Петър се обърна назад.
— Има… Още доста.
Дебелакът се почеса по врата, дишайки тежко.
— Колко?
— Има…
— Продължавай — прекъсна ги Виктор и посочи с пистолета към дълбоката вътрешност на пещерата. — Да не се отвличаме.
Петър се обърна напред и успя да направи едва една крачка, когато смехът избухна около тях.
— Измъкнали са се — обясняваше Венци Русев. — Няма друго обяснение.
Ръкомахаше и говореше разпалено, за да изглежда, че е (ядосан от несполучливата акция, като по този начин прикриваше истинските си чувства. Бе заложил всичко на тази карта и тя се бе провалила. След като Славея разбереше какво се бе опитал да направи, животът му нямаше да струва и пукната пара.
На всичко отгоре присъствието на полицай от друга дирекция го притесняваше. Петков не приличаше на човек, който има желание да се рови твърде дълбоко, но си бе направил труда да пътува три часа, за да присъства на задържането на заподозрените лица. Освен това той беше човекът, който разследваше убийството на професор Николов.
— Имаме ли информация накъде може да са се отправили?
Венци сви рамене.
— Едва ли. Доколкото разбирам, е станало твърде рано сутринта. Моят човек няма как да знае.
Петков кимна и несъзнателно протегна ръка към джоба на ризата си, търсейки кутия с цигари — навик, който му бе останал от годините, в които пушеше.
— Тези въжета, кръвта, имаш ли представа какви са?
— Кой знае? Може Златанов да е обработвал някого.
— Кого?
— Не мога да знам. Не влязохме за това.
— Ти какво правеше в онази стая?
— Стори ми се, че някой затваря вратата, и отидох да проверя. Сторило ми се е…
Валери обърна очи към имението и погледът му пробяга по блестящата фасада.
— Сам ли живее?
— Да.
— Ас кого работи?
— Сам, доколкото знам — отвърна Венци. Въпросите, които задаваше колегата му, не му харесваха. — Не съм съвсем запознат. Естествено, поддържа връзки с разни дребни групи, но изглежда, той ръководи всичко. Защо се интересуваш?
— Във връзка с убийство, което може да е свързано с него.
— Какво убийство? — полюбопитства Русев.
— На един младеж, който беше убит в интензивното отделение на бургаската болница.
Въпросите избухнаха в ума му, но Венци си наложи да изглежда незаинтересован. Не биваше по никакъв начин да издава нещо повече от професионален интерес.
— Аха.
— Убийството на професор Николов също може да е свързано с него.
— Аха. Защо да има връзка с другото убийство?
Петков замълча за миг, втренчен в лицето на колегата си.
— Извинявай, но имам чувството, че сме се виждали — каза накрая вместо отговор. — Изглеждаш ми бегло познат отнякъде.
Русев вдигна рамене.
— Кой знае? Може да сме се засекли на някой семинар.
— Сигурно — кимна Валери и попита: — Имаш ли нещо против да се върнем в управлението? Искам да видя какво имате за Златанов. Интересно ще е да проучим каква е връзката му с Петър и Боряна. По пътя ще ти кажа за убийствата.
Кикотът ехтеше навсякъде около тях. Насечен, на моменти стихващ до лек шепот, само за да се усили до крясък в следващия миг; смехът обикаляше между сталагмитите и караше хората трескаво да въртят фенерите си в опит да открият източника. Звукът бе толкова нереален, че Петър усети как косъмчетата по ръцете му се изправят.
Внезапно точно както беше започнал, смехът спря.
Тишината се стовари върху тях, всепоглъщаща и зловеща с тайната, която криеше.
Кофата се размърда и опита да каже нещо, но от устата му излезе неразбираем брътвеж.
— Какво? — попита Славея и трескаво обърна глава към него. — Какво каза?
Младежът трепереше неконтролируемо, сякаш през тялото му течеше ток. Очите му се стрелкаха ту в една, ту в друга посока. Отвори уста да отговори, но тогава звукът се върна.
Избухна със силен крясък и изви до вой, след което затихна и се накъса, сякаш смеещият се не можеше да си поеме дъх.
Нито един човек с разсъдък не би могъл да произведе такъв звук. Като че ли самият Сатана ги дебнеше скрит в тъмнината, забавлявайки се неистово.
Кофата рязко се завъртя, блъсна Славея настрани и побягна назад, без да се обръща. Спъваше се в издатините, блъскаше се във висящите сталактити, но това не забавяше движенията му.
— Къде, бе? — пискливо извика след него Славея. — Къде хукна? Стой!