Безпомощно наблюдаваше губещите се отблясъци светлина от фенера на младежа, отбелязващи паническото бягство. Съвсем скоро тъмните извивки на пещерата ги погълнаха без остатък. Страхът постепенно го изпълни и отекна в резонанс с натрапчивия звук в ушите му. Лишен от единствения човек, на когото можеше да разчита, Славея не мисли дълго. Пъргаво се обърна, загърби останалите и се втурна след него. Гласът му се загуби в ехтящия кикот, но думите долетяха съвсем отчетливо.
— Чакай… Чакай ме…
Виктор го проследи с поглед, стиснал зъби, без да може да направи нищо. Смехът го подлудяваше. Беше пуснал Боряна и се озърташе с насочен пистолет.
— Кой си ти? — извика високо. — Покажи се!
Думите му се търколиха по вътрешността, проехтяха по всички кътчета на пещерата и заглъхнаха в тъмнината. Смехът утихна. Не се изгуби напълно, но се долавяше съвсем тихо, превръщайки се в хихикане.
Боряна се вкопчи в ръката на Петър с ококорени очи. Дръпна го към себе си и се обърна към изхода.
Студеното дуло на пистолета опря в гърдите ѝ.
— Къде?
— Да не мислиш, че ще остана тук? — гласът ѝ трепереше.
Виктор отстъпи назад, запъна петлето на ударника и каза:
— Да, точно така мисля.
— Не чуваш ли? — каза тя, повишила тон. — Да не искаш да…
— Да какво? — прекъсна я мъжът. — Да те изяде някое чудовище? Някой демон, измъкнал се по чудо от земните недра? Бъди сериозна.
След това вдигна глава и извика в тъмнината:
— Спри с шегите. Не ме плашиш.
Сграбчи ръката ѝ, дръпна я към себе си и каза:
— Продължаваме, няма връщане назад. Дошли сме за нещо и няма да излезем оттук без него.
Петър се обърна и послушно закрачи напред. Нещата се нареждаха чудесно. Този път не избърза и си наложи да изчака, докато се убеди, че нито Кофата, нито Славея ще се върнат.
— Това ли е всичко?
Венци вдигна рамене.
— Не стига ли?
Купчината папки на бюрото му не изглеждаше висока, но навярно бяха необходими няколко дни, за да се изчете съдържанието ѝ подробно. Не очакваше Петков да разполага с толкова време.
— Кирил Калев вътре ли е? — попита Валери и за пореден път се взря в лицето на събеседника си. Усещането, че отнякъде познава този човек, не го напускаше.
— Да — отговори Русев и разрови купчината. Извади папка с бяла картонена подвързия и му я подаде. — Ето го.
Разследващ полицай Петков я прелисти, като набързо спря погледа си на снимката, която вече познаваше. Прочете кратките, но впечатляващи данни за престъпното минало на Калев и отгърна на следващата страница. Търсеше информация, която да му подскаже с кого бе работил, нещо, за което да се хване. [Справката показваше, че последните няколко години Калев е (бил част от бандата на Георги Златанов. Предполагаше се, че се е издигнал в йерархията и е станал един от най-приближените му хора. Човек, който е движил най-тъмните му дела. Това не му помагаше особено. Макар и да ги подозираха в редица престъпления, колегите му нямаха достатъчно доказателства, за да повдигнат обвинения. Така единственото, което им оставаше, беше да продължат да ги наблюдават с надеждата да се доберат до нещо, което да им развърже ръцете.
Докато четеше, погледът му се спря на име по средата на страницата. Динко Цанков. Името се срещаше на няколко места из документа, като се натрапваше впечатлението, че са работили в комбина. Двамата с Калев бяха заподозрени в побой и причиняване на средна телесна повреда приблизително преди три месеца. Естествено, жалбата бе оттеглена и производството — прекратено. Разследването бе водено от разследващ полицай Венци Русев.
— Кой е този? — попита Валери Петков и посочи мястото с пръст.
Венци се надвеси над него.
— Този ли? Кофата.
— Каква кофа?
— Така му викат — отговори Русев. — Не знам защо. Същият като Калев.
Петков вдигна очи.
— Мога ли да погледна какво имате за него?
Бяха изминали не повече от двайсетина метра по тъмния тунел, водещ към стръмните стъпала, когато отново чуха смеха. Едва доловимото хихикане идваше иззад ръбат скален блок, който току-що бяха подминали. Тримата рязко завъртяха фенерите си към източника на звука. Онова, което осветиха, ги накара да замръзнат на място.
На четири-пет метра от тях, сгушен в сенките между скалите по дъното на пещерата, седеше Георги Божанов. Обхванал коленете си с ръце, той ги гледаше с налудничава усмивка, присвивайки очи от силната светлина. Тялото му се тресеше от тих кикот. Лицето му беше покрито с прах и засъхнала пот. Косата му стърчеше във всички посоки, сплъстена от мръсотия. Очите му блестяха като два черни въглена, захвърлени върху пресен сняг.