Зад свитите към гърдите му колене проблеснаха жълтеникавите отблясъци на обемист метален предмет.
Боряна събра мислите си първа.
— Жоро… Ти… Тук ли си бил?
Уредникът не отговори, а продължи да се киска тихичко. Археоложката хвърли недоумяващ поглед към Петър.
Гласът на Виктор прозвуча остро зад тях.
— Познавате ли го? Кой е този човек?
— Това е… — започна Боряна, но Петър я прекъсна, докосвайки ръката ѝ. Вече нямаше смисъл да прикриват участието на уредника.
— Човекът, който ни помогна да намерим мястото — продължи той.
— Аха. И как точно стана това?
— Следвахме стара легенда, която ни отведе до предполагаемото място на входа.
— Каква легенда?
Петър се канеше да обясни за историята със стария учител, когато Георги се размърда. Отпусна ръце и изпъна крака, сякаш се канеше да се изправи. Златистите отблясъци на предмета, който бе притиснал към гърдите си, изпълниха пространството и изместиха всички думи.
В ръцете му, обърнат с дъното към тях, се намираше последният елемент от ритуалния набор. Нямаше никакво съмнение в това. Купата беше досущ като онази, която разглеждаха в музея на Жоро, само че от чисто злато. Единствено едно малко, Кръгло петно точно в центъра на дъното отразяваше светлината по-различно, сякаш бе изработено от някакъв друг, по-тъмен метал.
Гледката бе толкова неочаквана, че Боряна несъзнателно ахна.
— Била е у теб… Но как?
Уредникът се усмихна още по-широко и отново се изкикоти.
— Той ми я даде — каза и се наведе напред. Гласът му бе тих, сякаш им доверяваше някаква тайна.
— Той? Кой е той? — продължи да пита Боряна, вперила поглед в него.
— Отстъпете назад — каза Виктор високо, насочвайки пистолета към нея. — Веднага!
Младата жена се поколеба. Отчаяно искаше да разбере как приятелят ѝ се бе сдобил с купата. Кой беше този „той“? Изобщо как беше възможно всичко това? Защо Георги се намираше в пещерата, след като го бяха оставили отвън без светлина? Петър хвана ръката ѝ, дръпна я леко и направи няколко крачки навътре в пещерата.
Виктор захапа фенерчето с устни и премести пистолета в лявата си ръка. Дулото все така сочеше към тях. Приближи се до Георги и хвана купата за ръба. Опита да я изтръгне от ръцете му с рязко движение. Двете полукръгли дръжки отстрани се люшнаха и издрънчаха с плътен звук. Хватката на учения бе твърде силна. Пръстите му се бяха вкопчили в древния артефакт, побелели от усилието. Усмивката му бе изчезнала и се бе сменила със страх.
— Не… — прошепна той. Дъхът му излизаше на пресекулки през свитите устни. — Той го даде на мен. Само на мен. Аз трябва да го пазя за него.
Виктор пусна купата и силно го зашлеви през лицето. Уредникът сякаш не забеляза удара и продължи да нарежда накъсано.
— Няма да можеш. Не можеш да го използваш. Не знаеш къде… Само той знае. Тук няма сила…
Вторият удар бе по-силен, добре насочен и изпълнен с решителност. Главата на Георги Божанов отлетя назад и се блъсна в скалата, на която се бе облегнал. Лицето му се сгърчи от болка и той несъзнателно отслаби хватката си. Възрастният мъж без затруднение измъкна купата от ръцете му. Вдигна я пред очите си и я завъртя.
Фенерчето все още бе в устата му и осветяваше отблизо предмета. Лицето му се озари от отразените отблясъци. Сивите му очи, придобили зеленикав оттенък от жълтеникавото сияние, излъчваха неподправен възторг. Гладката разлята повърхност блестеше така ярко, сякаш древният майстор бе завършил обработката едва вчера. Дръжките бяха орелефени от преплетени флорални мотиви, като в средата на полукръговете имаше поставена по една глава на някакво човекоподобно същество, напомнящо сатир.
Сякаш не беше съвсем еднаква с имитацията от музея. В центъра на купата изпъкваше релефното изображение на митично създание, приличащо на някакъв, вид летящ динозавър, което разкъсваше човешка фигура, разперила ръце встрани. Образът върху купата от Боровското съкровище беше съвсем ясен в съзнанието на Петър — грифон, който се бе нахвърлил върху сърна. Това тук наистина приличаше на праисторическо влечуго или по-скоро на средновековните образи на дракон, който разкъсваше човек вместо сърна. Освен това дръжките на онази бяха гладки, а тук — релефни. Матовият кръг, в който се намираха релефните изображения, повтаряше контурите на петното от другата страна. Металът се различаваше от златото с липсата на блясък и по-тъмния, наситен цвят. Сякаш тъмножълтият къс метал бе вложен отделно в центъра на купата.