Жоро изхлипа тихо. Петър погледна надолу. Уредникът седеше свит на пода, обвил раменете си с ръце. Клатеше се леко напред-назад, загледан пред себе си. Сякаш бе потънал в някакво кататонично състояние.
— За какво е всичко това? — попита Боряна тихо.
Виктор бавно завъртя глава към нея, сякаш съзнанието му се завръщаше от много далеч. Внимателно протегна ръката с пистолета към лицето си и взе фенерчето от устата си.
— Моля те, Боряна — отвърна с иронична усмивка. — Мислех, че си наясно.
— Не знам дали съм наясно. Защо не ми кажеш?
Той отпусна ръката, с която държеше купата, до тялото си, без да ѝ отговори. Гледаше замислено към седналия на земята уредник.
— Ритуалът. Това е, нали? — продължи Боряна. — Не е просто иманярски интерес. Ти вярваш в силата му. Вярваш в Кабирските мистерии.
Думите ѝ не бяха въпрос, а заключение. Сякаш не очакваше обяснение, а единствено потвърждение. Не се изненада, когато Виктор ѝ отвърна отнесено.
— Ето, виждаш ли. Съвсем наясно си.
— И все пак. Защо трябваше да се стига дотук?
— Защото на карта беше заложено онова, към което стотици хора са се стремили през хилядолетията — обърна поглед към нея той. — Бих го избегнал, ако можех, повярвай ми.
— През хилядолетията? — намеси се Петър и пристъпи към него. — За какво говориш?
Мъжът отстъпи крачка назад и вдигна пистолета с изпъната напред ръка.
— Стой си на мястото — нареди остро той. След това продължи — Хилядолетия. Търсим тези артефакти още от времето на Брен Завоевателя.
— Търсите? Кои, по дяволите, сте вие?
— Ние сме онези, които търсят и намират. Онези, които знаят и могат. Върхът на пирамидата, острието на прогреса. Кръстът и розата.
Ироничната усмивка на Виктор бе изчезнала, той неусетно бе повишил тон и гласът му отекваше из пещерата.
— Ние сме хората, които могат да постигнат всичко. Всичко в името на истината и знанието, на просвещението и единението с вселенския ред. Търсим истината и я намираме. Ние управляваме света и водим човечеството по правилния път. Досега бяхме в сянка, но това скоро ще се промени. Слепците ни преследваха през вековете, потънали в мрак, защото не бяха способни да възприемат промяната. Глупаци! Точно ние направихме живота на човечеството по-добър.
Мъжът несъзнателно жестикулираше с ръката, държаща пистолета. Очите му горяха, страните му се бяха зачервили.
— Някакво тайно общество? Нещо като масоните ли?
— Масоните… — мъжът погледна Боряна с насмешка — Едни от нас, разбира се.
В погледа му се доловиха налудничави отблясъци.
— Ние сме множество, организъм, съставен от много организации, всяка съсредоточена в областта си. Точно затова сме непобедими и всемогъщи. Масони, тамплиери, илюминати — избери сама. Миналото загуби своите просветители, изчезнали без следа, но това ще се промени. Херос ще бъде възроден и ще настъпи епохата на просветлението.
— Какви просветители?
— О, стига! Нима не знаехте чия пещера търсите? — отговори Виктор. — Трябва да сте наясно, щом успяхте да издирите правилното място. Залмоксис беше последният от тях.
— Значи, има и други — каза Петър.
— Имаше, да. Само че слепците, чиито очи искаха да отворят, не бяха достойни за тях. Единствен той остави знаци, с които свещената линия можеше да бъде проследена, преди да се оттегли.
— Свещена линия?
— Именно. Линията, която събира всички свещени съдове на едно място. Фокусът на просветлението. Само просветен би могъл да ги открие.
— Или човек с добра историческа подготовка — подхвърли Боряна.
— Не смей да се подиграваш, момиче! — прогърмя гласът на Виктор. — Историци и археолози — учени, в сравнение с които ти си жалка неграмотна ученичка, посветиха живота си върху линията в продължение на векове, докато успеем да стигнем дотук.
Боряна опита да възрази, но той с рязко движение на ръката си я спря.
— Да не мислиш, че иманярската организация е толкова добре организирана благодарение на дебилните си главатари? Не се заблуждавай — ние я създадохме и я ръководим с една ясна цел. При това не само в тази държава.
— Издирването на предметите от ритуалния набор.
— Точно така — потвърди Виктор. — Всичко свърши вече. Със или без вашата намеса. Мислиш ли, че си попаднала в потока на събитията поради някаква друга причина освен чиста случайност? Благодарение на нея се натъкнахте на останките от изкопа на онзи доктор…
— Кой доктор?
— Това няма значение! Вие следвахте указания, които не бяха предназначени за вашите очи. Нима си въобразявате, че ако не беше помощта на професор Николов, щяхте да стигнете по-далеч от онзи кален изкоп? Вие не сте нещо повече от смазка върху колелата на огромна машина, чието величие не сте способни да възприемете. Линията бе прекъсната с изчезването на ритона, но сега всичко приключи.