Петър се оттласна с всички сили, събрал цялата ярост на отминалите дни в един-единствен скок.
Някъде встрани, без да може да го види, чу Жоро да вика нещо неразбираемо.
Ако имаше секунда в повече, може би щеше да успее. Сблъска се с Виктор миг след като изстрелът изтрещя. Блъсна го с рамо в средата на гърдите и телата им полетяха към земята. Възрастният мъж пое цялата сила на удара с гърба си и се просна, без да помръдне повече. Възцари се тишина. Странна и някак необичайна, тя го накара да застине неподвижно за момент. Зад него долетя тих стон и той чу глухия удар от строполяването на тяло върху каменния под.
Скочи на крака и се завъртя назад.
Кръвта се отцеди от лицето му. Боряна стоеше права, притиснала ръце към гърдите си. Гледаше надолу, На лицето ѝ бе описано учудване. Той пристъпи към нея и протегна ръце, онемял от ужас.
Едва тогава забеляза проснатото в краката ѝ тяло.
Легнал по гръб с широко разперени ръце, Георги Божанов отваряше и затваряше уста в безуспешен опит да каже нещо. В центъра на гърдите му, върху светлата тъкан на изцапаната риза, се разливаше неравно черно петно.
Боряна клекна до него, взимайки главата му в ръце.
— Жоро… Какво направи, Жоро… — шепнеше тя. — Дръж се. Ще извикаме помощ.
Младата жена вдигна поглед към Петър.
— Той… той скочи пред мен…
Уредникът дишаше тежко. От ъгълчето на устата му се процеждаше тъмна струйка. Петното на гърдите му неспирно се разширяваше, превземайки белия цвят. Закашля се.
— Те… — мъчеше се той. — Те…
— Шшшт. Не говори — каза Боряна и го погали по челото.
Той сякаш не я чу.
— Те… Не могат… сега.
— Недей, моля те — повтори младата жена. Гласът ѝ трепереше. — Почивай.
Жоро отново се закашля и продължи едва чуто.
— Трябва… луна…
— Каква луна? — попита Петър, надвесвайки се над него.
Боряна го изгледа отдолу. По страните ѝ се стичаха сълзи.
— Той… каза…
— Кой?
— Мъжът… с брадата…
Гласът му секна и тялото му се разтресе в конвулсии. Затворил очи, той трепереше, сякаш студът на пещерата бе проникнал в цялото му тяло. През стиснатите му зъби се чу:
— Кръв… Пеещата майка…
Оглушителен гръм зад тях ги накара да подскочат. Петър, видя как гърдите на лежащия мъж се разтресоха, когато куршумът се заби в тях.
Виктор стоеше изправен над тях с насочен пистолет.
— Стига толкова — каза.
Дишаше тежко. По челото му се стичаше кръв. Сякаш без да я забелязва, мъжът продължи:
— Нищо от това няма значение за вас.
Петър не усещаше лявата си ръка. Сякаш отделена от тялото, той не можеше да я помръдне. Парализата пълзеше надолу, докато достигна краката му, и той се олюля. Боряна го подхвана под мишниците. Ужасена, отдръпна дясната си ръка и погледна дланта ѝ. Кръвта я караше да изглежда черна като петното върху ризата на Георги.
— Пете… Ти си ранен!
Замайването се усили и го накара да се наведе. Размазани тъмночервени петна ограничаваха зрението му до миниатюрни илюминатори, през които наблюдаваше случващото се като ли през обърнат бинокъл. Нещо топло се стичаше по цялата му лява страна. Не чуваше добре, ушите му бучаха. Краката му се огънаха. Отпусна се на камъните до мъртвото тяло на Георги Божанов и сведе глава към гърдите си, дишайки дълбоко. Някъде отдалеч успя да чуе, че Боряна ридае до него. Ръцете ѝ хванаха лицето му, но той не усети нищо. Тъмночервените кръгове се сляха в плътна вълна, която помете съзнанието му.
Виктор се наведе и грабна ритуалната купа. Стисна я под мишница и потърси с очи най-близкия фенер. Бе на крачка от него, попаднал в цепнатината между два скални къса. Взе го и се изправи.
После вдигна ръка и внимателно се прицели в отпуснатото тяло на Петър. Натисна спусъка.
Нямаше съмнение, че това е същият младеж, който бе видял на записите от камерата на хотела. Същата къса прическа, високи, ясно изразени скули, телосложение на спортист.
— Динко Цанков — промълви на себе си Валери Петков.
Полицаят срещу него остави чашката си с кафе на масата и попита.
— Какво за него?
— Къде можем да го намерим?
— Не знам. Навярно около Славея.
— Тоест не можем? — вдигна вежди Валери.
Венци Русев се облегна назад и се усмихна.
— Така излиза.
Разследващ полицай Петков потропа с химикалката си по бюрото.
— Познаваш ли Кирил Калев лично?
Венци се поколеба, преди да отговори.