— Да, разпитвал съм го.
— А този?
— И него. Защо?
Петков понечи да отговори, когато телефонът му иззвъня.
Боряна ужасена наблюдаваше като на забавен кадър как Виктор натиска спусъка. Не можеше да направи нищо, освен безучастно да гледа как куршумът пронизва безпомощното тяло на Петър.
Показалецът на възрастния мъж обра спусъка докрай и ударният механизъм изщрака.
Изстрел не последва. Виктор недоумяващо погледна пистолета и отново го насочи към тях. Натисна още веднъж, но отново се чу само щракането на механизма.
Извади пълнителя и го огледа. Присви очи и стисна ядно устни.
Боряна видя празното място, в което трябваше да се намират патроните. В бъркотията мъжът бе изстрелял всичките и сега оръжието бе неизползваемо.
В краката ѝ лежеше мъртвото тяло на неин приятел, а друг може би умираше. Грабна камъка, с който се канеше да разбие главата на мъжа преди секунди, и се хвърли към него.
Виктор отстъпи назад, избягвайки нападението. Боряна прелетя край мъжа и залитна напред, едва успявайки да запази равновесие. Виктор изстреля юмрука си към нея, но тежката купа в другата ръка забави движението. Ръката му, все още стискаща безполезния пистолет, описа дълга дъга пред лицето на младата жена. Тя несъзнателно вдигна ръбатия камък, за да се предпази, и юмрукът с хрущене се заби в него. Болката го накара да изохка силно. Оръжието изтрака по камъните на пода. Виктор отстъпи назад и притисна длан към гърдите си.
Боряна дишаше тежко, вперила яростен поглед в него. Държеше камъка високо над главата си, готова всеки миг да го стовари върху нападателя си.
Виктор хвърли поглед към неподвижните тела в краката си. След това стисна купата и побягна към изхода на пещерата.
— Къде? — недоумяваше полицай Петков, притиснал телефона до ухото си.
— Точно там. В гората под гробницата.
— И Казакова ти се обади сама?
— Да — потвърди дежурният от дирекцията в Бургас. — Плачеше, но беше пределно ясна.
— Какво правят там?
— Не каза. Търсеше теб. Само каза, че имало убийство.
— Добре — кимна Валери. — Аз ще поема оттук.
Заслуша се за още няколко секунди, затвори телефона и се обърна към Русев.
— Намерили са доктор Казакова.
— Къде?
— В Свещари.
— Къде е това?
— Дявол знае.
— Сама ли е?
Валери внимателно обмисли думите си, преди да отговори.
— Да. Така излиза.
Пропусна да сподели последното изречение на дежурния, което съдържаше отговор на персоналното запитване, което бе отправил към началника си: „Поръчката за подслушването на телефоните им е била изискана от дирекцията във Велико Търново — неофициално“.
Нямаше никаква логика в действията на доктор Казакова. Чисто интуитивно не вярваше нито тя, нито Петър да са замесени в убийството на професор Николов, Натрупаният с годините опит се бе трансформирал в интуиция, някаква форма на емоционален радар, с който безпогрешно различаваше лъжата. Тя казваше истината, когато обясняваше, че не знае нищо за убийството на професора. Но криеше нещо друго. Също както и Петър.
Фактът, че двамата се бяха покрили въпреки изричните му указания, а сега сами го търсеха от другия край на страната, го озадачаваше. Убеден бе, че убийствата на професора и на Кирил Калев са свързани, макар и да не можеше да го докаже за момента. Предполагаше, че Калев е физическият извършител на убийството и е бил убит на свой ред, за да се прекъсне следата към организатора в сянка. Това беше едната част от пъзела.
Другата бяха археоложката и бившият военен. Професор Николов имаше среща с тях, но преди това бе убит. Къде поставяше това двамата в цялата схема? Защо професорът бе изминал толкова път през нощта заради тази среща? Какво бе толкова важно? Нещо, което си струваше убийството му, отговори си той. Нещо, което си оставаше загадка. Загадка, в която Петър и Боряна имаха централна роля. И заради което продължаваха да умират хора. Не по-малко интересно беше защо първата операция по задържането им се бе провалила и бяха заловили само Петър, а сега Боряна им се обаждаше с информацията за убийство. Възможно ли бе да са се разделили по някаква неизвестна причина? И кой беше убитият?
На част от въпросите Валери можеше да намери някакво обяснение, но новата информация го озадачаваше. Навярно двамата се бяха замесили в нещо, чиито последствия бяха подценили, и сега, останала сама, доктор Казакова бе премислила действията си. Това беше добре.
Всичко щеше да се изясни, когато се срещнеха лице в лице. Полицай Петков подозираше, че този път тя няма да скрие нищо.