Съзнанието му се завръщаше мудно, сякаш се мъчеше да изплува на повърхността на езеро от лепкав мед. Картините проблясваха и изчезваха подобно на моментни кадри от ням филм. Ярките светлини, идещи от снежнобелия таван, го ослепяваха, избухвайки в зениците му.
Бавно осъзна, че някой стиска ръката му, и опита да извърти глава наляво.
Лицето на млада, красива жена с тъмноруса коса и лешникови очи се надвеси над него. Усмихваше се и устните ѝ се движеха, сякаш му говореше нещо. Не успяваше да чуе нищо. Познаваше я. Не помнеше откъде, но я познаваше. Вълна от топли чувства го заля и той се насили да ѝ се усмихне в отговор. Не знаеше дали се получава.
Затвори очи и се концентрира. Някъде далеч назад, зад мътната пелена, с която се бореше съзнанието му, дочу думите ѝ, долитащи сякаш от друг свят.
— Пете, добре си… Ще се оправиш… Нищо опасно няма…
Отвори очи и с усилие се фокусира върху лицето на жената. Лявото ѝ око беше подуто, огромна синина се простираше от скулата до челото ѝ. Крайчецът на горната ѝ устна бе подпухнал. Внезапно, ярък и реален, споменът за стаята в имението на Златанов се завърна и го блъсна, карайки го да се задъха. В следващите секунди всички спомени се наместиха в съзнанието му.
— Боре… — промълви. Звукът от собствения му глас го изненада, дрезгав и сух, като че ли гърлото му бе пълно с тонове сух, горещ пясък.
Тя хвана дланта му в ръцете си и каза:
— Тихо сега, не се напъвай. Всичко отмина. Почивай си.
Ушите му още шумяха, но вече бе напълно в съзнание.
— Какво… какво стана? Къде съм?
Боряна седна на ръба на леглото и се огледа, без да пуска ръката му. В сгъвката на лакътя му бе поставен абокат, в който влизаше тънкото прозрачно маркуче на система, окачена някъде над него.
— В болница, къде другаде.
Петър отново затвори очи.
Последният му неясен спомен беше от момента, в който се строполи в пещерата, докато Виктор се целеше в него. Нямаше представа как се е озовал тук и защо изобщо е жив. Раздвижи леко краката си, после ръцете си. Усети тежест в лявата ръка и се досети, че там го бе улучил куршумът, когато се хвърли към Виктор. Размърда леко пръстите си. Всички се движеха нормално. Повдигна малко ръката си и усети тъпа болка в рамото, но освен нея сякаш нямаше други поражения. Не изглеждаше да има счупена кост, в противен случай ръката му навярно би била обездвижена. Болката не беше силна, но това можеше да се дължи и на обезболяващи. Разсъждаваше нормално, поне доколкото можеше да прецени, така че и да му вливаха някакви лекарства, те не бяха силни. Значи, наистина се бе отървал само с попадението в рамото.
— Какво се случи? — попита и отвори очи.
— Извиках полицията.
Младата жена се усмихваше.
— Полицията?
— Да — отвърна кратко тя. — Включих телефона си и ги извиках.
— А Виктор?
— Той избяга.
— Как така?
— Ами така. Избяга, защото му свършиха патроните и го нападнах — простичко отвърна тя.
— Ти?
— Аз.
Петър се замисли за миг.
— Полицията… Арестуван ли съм?
— Не… — отговори Боряна. После добави колебливо: — Не знам. Не ни прибраха нещата, телефони, портфейли, всичко е у мен. Но пък има един полицай отвън… Петков много настояваше да говори с нас.
— Сигурно е настоявал. Къде сме всъщност? Коя е тази болница?
— В Бургас.
— От там чак до тук?
Боряна вдигна рамене.
— Ами да. Още на място установиха, че не си ранен смъртоносно и няма да има проблем да те транспортират. Ако знаеш само Петков какъв скандал им вдигна.
— Той пък защо?
— Той настоя да те докарат тук. Изобщо не знам как го направи. Но пък така е по-добре.
Петър се взираше в лицето ѝ. Очите ѝ светеха въпреки следите от ударите. Облечена в кремава болнична нощница, твърде голяма за тялото ѝ, тя изглеждаше като малко момиче на пижамено парти.
— Ти как си?
— Нито ми няма — усмихна се отново тя. — И аз също съм в болницата да ти правя компания.
— Не изглеждаш като да ти няма нищо — посочи с очи към нараненото ѝ лице.
— Честно, добре съм. Вече ме провериха. Държат ме в болницата само за да сме им под око. Поне така си мисля.
Петър я гледаше, опитвайки се да долови и намек за лъжа. Изглеждаше искрена.
— Какво каза на Петков?
Младата жена помисли секунда, преди да отговори.
— Всичко, разбира се. Той не ме пита много неща… Беше зает да те спасява.
— Всичко? — усъмни се той.
— Е… Почти всичко.