— Кое пропусна?
— Ами… Няколко неща всъщност. Онова за ритуала, за мистериите, за това, че онзи смята да се превръща в бог, и за…
Петър я чакаше да продължи.
— За?
— За… тайния храм и за свещената линия…
— Че ти какво изобщо си му казала?
Боряна се усмихна.
— Онова, което му беше необходимо. Казах му за изкопа под стълбата, за легендите, които ни доведоха до пещерата. За Славея и това, че той е убил Антон — едва доловима сянка премина през лицето ѝ, помрачавайки усмивката за момент. — Казах, че са ме отвлекли и са ме измъчвали, за да разберат дали има друго съкровище. А ти си дошъл да ме спасиш. Нали разбираш, не можех да скрия това — направи кръг с ръка около нараненото си лице. — И за… Жоро…
Гласът ѝ заглъхна.
— Той… — не довърши въпроса си Петър.
Тя само поклати глава.
— Жалко… — промълви Петър. Не знаеше какво да каже. — Не трябваше да става така. Много съжалявам…
Усети пръстите ѝ да стискат дланта му и спря. Докато изричаше думите, Петър осъзна, че уредникът на музея бе загубил живота си и благодарение на него Боряна беше невредима — Жоро бе поел куршума, предназначен за нея. Смени темата.
— Защо не им каза за останалото?
— За Виктор и Кабирите ли?
— Ами да.
— Защото е твърде откачено.
— Сериозно?
— Ти какво искаш? Нека сами да си ги разпитват, като ги хванат.
Петър се чувстваше слаб, но това не му пречеше да мисли.
— И само това?
Боряна сведе поглед.
— Не…
— Кажи ми.
— Наистина е откачено…
Преди да продължи, вратата на стаята се отвори и вътре надникна намръщеното лице на дебеличък, униформен полицай. Изглеждаше млад, навярно на тяхна възраст, само че с ясно забелязващи се следи от оплешивяване, които неуспешно опитваше да прикрие. Пухкавите му бузи можеха да бъдат и симпатични, ако не се мръщеше толкова.
— Да? — обърна се към него Боряна.
— Чух, че си говорите.
— Проблем ли е? — тонът ѝ бе една идея по-остър от нормално.
— Не — отвърна ѝ той. — Никак.
Огледа стаята, кимна към двамата и без да каже нищо повече, затвори вратата.
В канцеларията на Валери Петков цареше безпорядък, който, изглежда, не притесняваше собственика ѝ по никакъв начин. Единствено недопитата чашка кафе, оставена върху бюрото, намекваше за припряността, с която бе напуснал управлението. Денят преваляше, но полицаят предпочете да се върне в канцеларията си, тъй като искаше да събере всички материали по случая и да ги обсъди с Венци. Така щяха да запълнят времето си пълноценно, докато чакаха Георгиев да се възстанови до състояние, позволяващо да бъде разпитан. Вече нямаше защо да бързат толкова. Нещата като че ли се връщаха по местата си. Въздухът беше горещ, застоял и миришеше на прах.
— Разполагай се — каза Валери и махна с ръка към изкорубеното канапе, на което бе успял да открадне няколко часа сън през нощта. След това смръщи нос и се завъртя към прозореца.
— Да взема да проветря малко, а?
Венци Русев се отпусна върху скърцащите пружини и огледа наоколо. Погледът му обходи износените шкафове, протрития прашен килим, който кой знае откога не беше виждал перилен препарат, и захабените обезцветени стени, облепени със снимки, листове с принтиран текст или просто стари календари. Колегата му не си даваше много труд да поддържа чисто и подредено. Това го накара да се усмихне вътрешно. Не можеше да очаква от подобен човек да бъде педантичен и последователен.
Нещата се нареждаха чудесно, без да е нужно да полага специални усилия. Не успя да отстрани Славея, но за сметка на това съдбата сама му поднасяше другите двама. Петков не възрази, когато му предложи да го придружи до мястото, където се намираше Казакова. Трябваше на всяка цена да разбере от първа ръка какво се е случило и каква е връзката им със Златанов. За съжаление, надеждите му, че загиналият е именно иманярят, не се оправдаха. После Петков сам му предложи да присъства на разпитите. Това го приближи с една стъпка до тях. Сигурен бе, че Славея също ги издирва — никога не оставяше недовършени неща.
Онова, което чу от Боряна, го озадачи. Никога не бе чувал за Виктор, но появата му чудесно се вписваше в опитите му да отклони вниманието от Златанов като вероятен извършител на убийство. Показанията на Казакова, взети на място, бяха достатъчно ясни и посочваха иманяря, но реално погледнато, това бяха само нейни предположения. Именно Виктор бе човекът, убил онзи нещастник в пещерата и опитал да убие Петър Георгиев. Засега показанията ѝ нямаше как да бъдат потвърдени. Освен това в цялата история за съкровище, скрито в пещерата, имаше твърде много пропуски, изясняването на които щеше да му даде малко време. Действията им от намирането на изкопа под стълбите до замъкването им насила в пещерата и убийството на Георги Божанов задействаха всичките му сигнални механизми с нелогичността и недостоверността си, но това като ли не притесняваше Петков. Още по-малко пък него самия.