Това, че жената криеше истината, всъщност работеше в негова полза. Напълно възможно бе двамата да знаят много повече, отколкото предполагаше. Колкото и отнесен да беше, Петков със сигурност щеше да навърже всички факти рано или късно, стига да разполагаше с време. Не възнамеряваше да му го предостави. Боряна и Петър представляваха слабо звено, което можеше да промени хода на събитията и да извади участието му наяве. Венци не искаше да поеме този риск. Разбира се, не можеше да направи нищо, докато не остане сам, затова просто изчакваше. Двамата бяха вече мъртви, просто още не го знаеха — несъмнено иманярят също ги търсеше. Ако успееше да го изпревари и да стигне до тях още днес, щеше да спечели сериозно предимство. Първо щеше да лиши следствието от свидетелски показания, преди нещата да са се объркали. Освен това щеше да приспи подозренията на Златанов, които със сигурност бе събудил с неуспешната акция по задържането му. Щеше да го убеди, че всъщност работи за него. Това бе единственият му шанс да оправи нещата, които бе оплескал. После… После щеше да намери начин да го отстрани, преди да е станало твърде късно. Стига някой отново да не му попречеше.
— Кога възнамеряваш да ги разпитаме? — попита.
Валери подреждаше хартиите по бюрото си, трупайки ги от една купчина в друга.
— Веднага щом Георгиев дойде в съзнание. Изпратил съм човек, който да ме уведоми. Искаш ли кафе?
Русев кимна.
Валери Петков посягаше към телефона, когато на вратата се почука. Без да дочака отговор, дръжката се завъртя и през процепа надникна разследващ полицай Димитър Стоянов.
— Добър вечер — поздрави бодро той.
— Добра да е. Какво те води насам след работно време?
— Докторът. Тук е.
— Кой доктор? — Петков вдиша учудено вежди.
Стоянов го изгледа продължително и внимателно прекара ръка през безупречно зализаната си коса.
— Онзи, с когото искаше да ти уредя среща? Който разпозна Кирил Калев? Който го е пребил?
Валери изсумтя. В хаоса от последните часове напълно бе забравил за молбата към по-младия си колега.
— Къде е?
— При мен. Свърших с него — ухили се Димитър. — Разбрах, че се прибираш, и те изчаках. Твой е, ако още го искаш.
Петков не искаше да губи време точно сега, но пък щеше да бъде твърде непрофесионално да не уважи усилията на колегата си.
— Разбира се. Извини ме, занимавах се с друго и ми изхвръкна от акъла. Води го.
— Секунда само — каза младият полицай и затвори вратата зад себе си.
— Какъв доктор? — попита Русев, след като колегата им излезе.
— Доктор… — смръщи вежди Валери. — Забравих как се казваше. Бил на смяна, когато Калев е убит. Съвсем ми изскочи от главата.
Венци не позволи притеснението да му проличи по някакъв начин. През ума му прелетяха стотици мисли, търсейки изход, Възможно ли беше това да е онзи, с когото се размина на излизане, когато уби Кирето? Дали е успял да го познае? Как да избегне срещата? Наложи си да изглежда незаинтересован.
— И какво за него?
— Имал някаква антика и решил да я продаде на Златанов, но там неговите хора го пребили и му я прибрали. Оттам разпознал Калев.
„Само това? — запита се Венци. — Не е споменал, че е срещнал някого?“
— Има късмет, че е останал жив — каза механично, докато се чудеше как да изкопчи повече информация.
— Може би… — започна Петков, когато вратата се отвори и пред него застана доктор Генчев.
Русев нямаше време за обмислена реакция. Автоматично реши да се преструва, сякаш вижда този човек за първи път.
Лицето му все още носеше следите от побоя, който му бяха нанесли двамата биячи. Синините бяха добили зеленикав оттенък, очертавайки комични кръгове около очите му.
— Ето — избута го напред Стоянов. — Доктор Генчев. Запознайте се. Това е колегата Петков, а това…
Колебанието в гласа на полицая предполагаше Венци сам да се представи.
— Разследващ полицай Русев — каза той и се изправи.
Протегна ръка и се усмихна към посинения доктор. Той стоеше като парализиран, неспособен да пророни и дума. Широко отворените му очи издаваха паниката, която го заливаше.
— Не се притеснявайте, докторе — намеси се Валери Петков. — Това е само разговор, не разпит. Няма защо да се стягате толкова.