Генчев бавно протегна ръка към Венци, без да отделя очите си от лицето му. Русев я пое и я разтърси здраво.
— А така, мъжката — каза с усмивка и седна обратно на мястото си. — Не се стягай толкова.
Валери стисна ръката му на свой ред, представи се отново, след което побутна вдървения доктор към един овехтял дървен стол.
— Заповядай, седни тук.
— Оставям ви, че закъснявам… — подхвърли Димитър Стоянов.
Петков само му кимна, докато заобикаляше бюрото си. Отпусна се в коженото си кресло с висока облегалка и изчака по-младият колега да затвори вратата зад себе си.
Докторът послушно седна с изправен гръб на края на стола и попита:
— Ще се бавим ли? Трябва да ходя на работа… — гласът му леко трепереше.
— Не, не. Никак няма да се бавим — увери го Петков. — Работният ден и без това свърши вече. Само няколко въпроса относно Калев, ако позволиш. Нали може на ти?
— Разбира се… Нали досега ме разпитваха за него? Какво още?
— Опитвам се да разнищя друго убийство, в което е възможно Калев да е замесен.
— Убийство?
— Да. Остави това сега. Кажи ми как се запозна с него?
Докторът скръсти ръце и за пореден път разказа историята, която бе променила живота му. Все още изпитваше срам от онова, което му се бе случило, но многократните повторения започваха да превръщат събитията в нещо, което можеше да види отстрани, без да изпълни сърцето му с ужас.
— Как разбра къде да търсиш? — попита Валери, след като го изчака да завърши.
Докторът стрелна поглед към Венци Русев, после сведе очи към пода.
— По личната карта. От адреса там…
— Аха — кимна Валери. — Ясно. Къде беше това?
Когато чу името на селото, нещо изплува в съзнанието на Петков. Нещо важно, за което не можеше да се сети. Умората от безсънната нощ и пътуванията си казваше думата.
След като се добраха до мястото, където ги чакаше Казакова, часовете полетяха на бързи обороти. Увлечен в организацията по преместването на Георгиев в болница, където можеше да му осигури надеждна охрана, разпитите на жената и разговорите с началници, той не забелязваше колко е уморен. Сега обаче усещаше крайниците си като излети от олово. Главата му тежеше, а очите му пареха. Имаше нужда от питие.
Хвърли кратък поглед към шкафа, където го чакаше полупълната бутилка. Въздъхна тихо, взе тефтера с оръфани корици, в който водеше записките си, и методично запрелиства изписаните с разкривен почерк страници отзад напред. Стигна до деня, в който разпита Боряна Казакова за първи път. Плъзна поглед върху безразборно нахвърляните редове и го намери.
Името на селото съвпадаше. Твърде близко бе, за да е случайност.
— Би ли повторил името на човека, който ти каза къде да търсиш? Онзи дядо.
— Васил. Васил Георгиев.
Валери се отпусна назад в стола си и скръсти ръце на ръба на бюрото.
— Случайно да познаваш човек на име Петър Георгиев? — попита.
— Не. Защо?
— Това е внукът на Васил Георгиев.
— Не го познавам. Това каква връзка има?
Полицаят впери поглед в подострения молив, поставен небрежно в средата на бюрото, и отговори.
— Същият е бил ранен, докато е опитвал да издири онова, което ти си изровил. В момента се лекува в твоята болница.
— Но… — заекна докторът. — Никой друг нямаше, къщата беше изоставена. Аз…
— Той живее от години зад граница. Прибрал се е за погребението на дядо си и се е натъкнал на изкопа.
Иван Генчев мълчеше, навел глава.
— Разбрал е, че някой е задигнал нещо от двора, и е тръгнал по следите му — продължи Валери Петков. — При това е въвлякъл своя приятелка. И двамата са изключителни късметлии, че са останали живи. За жалост, друг техен приятел е загубил живота си, докато им е помагал. От същите хора, които са те подредили така.
— Как? Как така… Аз всичко му казах на Златанов. Защо изобщо са ходили при него? — погледът му шареше из помещението, сякаш търсеше някакъв скрит изход.
— Така. Калев е бил убит, за да се прикрият следите на други престъпления — натърти полицаят. — Това е моята версия, разбира се.
Петков не желаеше да разкрива повече от предположенията си. Нарочно каза на доктора за убийствата, умишлено пропускайки онова на професора, като внимателно наблюдаваше реакциите му. Докторът не подозираше какво се е случвало, след като са го обработили. В това беше сигурен. Този човек се бе оказал на точното място в точния момент и нищо повече. Само че, съдейки по синините, в неговия случай нито мястото, нито моментът бяха подходящи.