— Как смяташ, Калев имаше ли някакви шансове да оцелее?
— Намеси се Венци с усмивка. — Виждал съм хора, паднали отвисоко, не са приятна гледка.
— Не знам… Не мога да кажа. Прогнозите не бяха добри.
— Значи, сте големи специалисти в интензивното. Щом е оживял.
— Не, аз… Аз тогава бях на смяна в шокова зала. Не в интензивното.
— А сега? Каза, че бързаш за работа. Днес къде си?
— В интензивно отделение… — докторът не можеше да прикрие притеснението си, въпреки че се опитваше. От усилието изглеждаше така, сякаш той самият всеки момент щеше да получи сърдечен удар.
Валери не разбираше защо Русев се намесва. Навярно искаше да го предразположи и да го накара да се отпусне. Нямаше смисъл да го тормози повече — и без това изглеждаше толкова измъчен с тези синини.
— Всъщност нещата, които исках да разбера, вече започнаха да се изясняват — каза. — Остава само да поговорим с Петър Георгиев и неговата спътница и въпросите съвсем ще приключат. Съвсем скоро ще се видим и с тях, така че едва ли бихме та безпокоили отново.
Усмихна се с най-искрената си усмивка към притеснения човек, но това не предизвика никакъв ефект. Докторът седеше напрегнат и обилно се потеше.
— Много благодаря за съдействието — добави. — Видя ли колко бързо мина всичко? Вече можеш да вървиш да спасяваш хора.
Иван Генчев се изправи припряно и без да каже нищо повече, напусна стаята с бързи стъпки.
Валери се обърна към Русев.
— Извини ме за това отклонение. Вече не беше необходимо, но… — вдигна рамене, без да довърши. — Сега поне е сигурно откъде е тръгнало всичко.
Телефонът на Валери Петков звънна и той не долови отговора на Русев.
— Да. Точно така, откъде е тръгнало всичко — тихо отвърна Венци, докато замислено гледаше във вратата на стаята.
Докторът крачеше напряко през паркинга на дирекцията, хвърляйки коси погледи през рамо. Сърцето му биеше учестено. Искаше да се измъкне час по-скоро от това място. Слънцето се намираше ниско над хоризонта и издължените сенки на дърветата покрай улицата се плъзгаха по горещия асфалт, напомняйки му на сгърчените пръсти на демонично чудовище, което се протяга към него.
Събитията от последните минути се въртяха безразборно из съзнанието му, опитвайки да се подредят в някаква разбираема форма. Шокът от това, което завари в канцеларията на Петков, го парализира за миг и го остави безмълвен. На мига разпозна човека, с когото се размина в коридора на интензивното отделение в нощта, когато онзи младеж бе убит. Не изпитваше никакво съмнение. А сега се оказа, че е полицай. И участваше в разпита му. Какво ставаше, за бога? Не успя да разбере дали той самият го бе разпознал, но силно се надяваше да не е така.
Споменът беше твърде пресен и можеше да си припомни всички подробности. Мъжът бе извил лицето си встрани, нахлупил бейзболна шапка. Сякаш умишлено се стараеше да скрие лицето си. Сега това добиваше смисъл. Едва ли бе обърнал внимание на един лекар — можеше да е всеки един — и без това често му бяха казвали, че изглеждат еднакви в белите си престилки. Нямаше съмнение, че това беше същият човек. Изпитите скули, изпъкналият характерен нос, слабите рамене.
Полицай… Някак не можеше да осъзнае мащаба на случващото се.
И всичко онова, което другият му каза. Това не беше единично убийство, а цяла поредица от събития, започнали с… С неговата алчност. Докторът със затруднение си поемаше въздух. Дявол да го вземе, по-добре никога да не се бе докосвал до онзи предмет. Животът му се бе преобърнал с главата надолу в момента, в който реши да го изрови. Сякаш някакво проклятие тегнеше над него. Едва се измъкна от ръцете на онези главорези, а сега се оказа, че полицията стои зад всичко. Съвсем ясно му стана, че разследването нямаше да доведе доникъде. Нещо повече, ако някой разбереше, че е разпознал убиеца, животът му нямаше да струва и пукната пара. Сигурно всички бяха замесени. Навярно точно за това го бяха завели в онази стая — за да проверят дали ще разпознае убиеца.
Припомни си реакцията си и донякъде се успокои. Добре че успя да запази самообладание. Не се издаде. Нервното му държане можеше да се изтълкува като раздразнение или страх от разпита.
Внукът на дядото, който умря в ръцете му, също беше ранен, докато е преследвал дяволския предмет. Защо му казаха за това? Какво целяха? Последните думи на полицай Петков още кънтяха в съзнанието му. Нещата ще приключат съвсем скоро след разговора с Петър и спътницата му. И как се хилеше онзи… убиец. Думата рязко се открои в съзнанието му, карайки го да потръпне въпреки горещината.