Ръцете му трепереха.
Полицията беше всесилна, това беше добре известен факт. Нищо в държавата не се случваше без нечия височайша благословия. Нямаше институция, която да не се съобразява с това. Не можеше да очаква помощ отникъде. И той, и… онези двамата, които полицаите се канеха да навестят. Не знаеше в какво са замесени, но със сигурност не бяха нито на страната на Славея, нито на полицията. Единствено можеше да предположи, че са били очевидци на нещо, което сега щеше да им струва живота.
Крачките му го отведоха до спирка на градския транспорт, на която освен него имаше една възрастна жена. Подпря се на електрическия стълб в близост и запали цигара. Вдиша дима и завъртя цигарата между пръстите си. Ръцете му вече не трепереха толкова.
Прекалено много убийства заради едно парче злато. Сега още двама щяха да изгубят живота си заради него. Не трябваше да става така. Не биваше да го допуска.
Мислите му прелитаха с огромна скорост, без да се спират върху детайлите. За няколко секунди успя да състави план, с който можеше да промени нещата. Захвърли цигарата и махна на таксито, което минаваше пред спирката. Вместо към болницата пое към дома си. Трябваше да вземе колата си.
— Нищо, пак ми кажи — настоя Петър.
— Ами… Докато беше в безсъзнание, мислих доста. Смятам, че е истинско.
— Кое?
— Ритуалът. Кабирските мистерии…
Петър изучаваше лицето ѝ. Погледът на Боряна се рееше някъде над покривите на къщите, които изпълваха блестящите прозорци на болничната стая. От климатичната инсталация полъхваше приятен хлад.
— Мислиш, че хората наистина могат да се превърнат в богове?
— Знам как звучи — отвърна Боряна. — Казах ти, че е откачено.
— Така си е.
— Е, да, но това не му пречи да е вярно.
— Великите богове, Великата Майка…
— И Херос.
— Той какво общо има?
— Как не разбираш? Не виждаш ли, че той присъства навсякъде? Той беше на онази плоча. Образите на стенописите не ти ли напомнят на него? Всички рисунки са истински! Няма, никаква символика в тях. Нарисувани са истински неща.
— Тоест… — започна Петър — това са образи на онова, което реално се случва с хората, преминали през ритуала?
Младата жена понечи да му отговори, когато вратата на стаята им се отвори рязко и при тях влетя човек в бяла престилка, увесил стетоскоп през врата си. Косата му бе разрошена, а очите му приличаха на подплашени рибки, които се мятаха от страна на страна, без да спират дори за миг. Най-необичайното беше лицето му, което носеше следите от съвсем скорошен побой. В ръцете си стискаше болничен картон, върху който бяха прикрепени няколко листа.
Двамата вдигнаха очи към него.
— Петър Георгиев? — каза той, спирайки пред тях.
— Да? — Петър пробва да се надигне в леглото си, но остра болка в лявото рамо го накара да се намръщи и да остане на мястото си.
— Аз съм доктор Генчев — представи се новодошлият, после се обърна към Боряна: — Вие сте?
— Доктор Казакова.
— Колега?
— Доктор по археология.
Генчев не каза нищо, но свитите му устни загатнаха за разочарованието му. Надвеси се над таблото с изследванията на Петър и се зачете.
— По-добре, отколкото мислех — промърмори накрая. — Как се чувствате?
— Добре. Стига да не мърдам много.
— Това е хубаво — кимна докторът. — Раната не е нищо особено. Обработена е и е започнат курс с антибиотици. Би трябвало да сте на крака след два дни.
— Чудесно… — започна Петър, но Генчев го прекъсна.
— Само че нямате два дни.
— Какво имате предвид?
Докторът седна на края на леглото и стисна картона пред себе си. Въртеше го в ръце, стараейки се да го свие на фуния, докато търсеше подходящите думи.
— Вижте, не ме познавате, но аз съм човекът, заради когото… Заради когото сте преживели всичко това…
— Не разбирам…
— Сигурен съм, че не разбирате — прекъсна го той, — но е така.
— Вие… — започна Боряна с блеснали очи, но после се обърна към Петър: — Онзи спомена някакъв доктор, помниш ли?
Той кимна.
— Вие сте човекът, изкопал ритона, нали? — обърна се тя към мъжа с бялата престилка.
Доктор Генчев стисна картона още по-силно. Почти беше успял да го огъне.
— Да. Аз бях. И съжалявам за това.
Петър не знаеше какво да каже. Онова, което бе започнало като преследване на заровено съкровище, отдавна бе изгубило първоначалния си смисъл. Ако бе срещнал този човек по-рано, може би щеше да реагира по различен начин, но сега само каза:
— Защо сте тук?