Мъжът се сепна и вдигна глава. Постави смачкания картон върху завивката до себе си.
— Да… Точно. Дойдох тук, за да ви предупредя, че се готвят да ви убият.
— Добре, благодаря много — каза Валери Петков и затвори телефона. Обърна се към Венци и добави: — Георгиев е в съзнание. Можем да отидем и да поговорим с него.
— Веднага ли? — попита Русев.
Не очакваше нещата да се развият толкова бързо. Искаше му се да разполага с повече време, за да планира действията си по-добре. Този път нямаше място за грешки. Трябваше да приключи, преди някой да се е добрал до тях. Освен това този доктор се превръщаше в непреодолима пречка.
— Дали е удачно?
— Какво имаш предвид?
Венци вдигна рамене.
— Сигурно не е на себе си още. Нищо свястно няма да може да се измъкне от него в такова състояние. С какво би ни помогнало това?
Петков го изгледа безизразно и попита:
— Какво предлагаш?
— Да поизчакаме малко. Може би дори до сутринта. Ти не си ли изморен? Аз капнах от всичкото това лашкане напред-назад. Ти трябва да си съвсем смазан.
Валери се замисли върху думите на Русев. Имаше логика. Дори и в съзнание Георгиев нямаше да им бъде от голяма полза. Кой знае с какво го тъпчеха в момента. Можеше да им говори за розови слонове. Освен това умората бе на път да го надвие окончателно. Предложението да изчакат до сутринта бе твърде изкусително. Наистина нямаше закъде да бързат толкова.
— Прав си — съгласи се той. — Най-добре е да поизчакаме до сутринта. Имаш ли къде да отседнеш?
Венци се ухили и скочи пъргаво на крака.
— Ще намеря, няма да е проблем.
Думите бяха достатъчно ясни, но смисълът някак не достигна напълно до съзнанието на Петър.
— Моля?
— Искат да ви убият.
— Кой иска да ни убие? Славея едва ли би рискувал да се появи тук, а… другият можеше да го направи още… — Петър с мъка подбираше думите си, така че да не разкрие прекалено много от онова, през което бяха минали, пред този непознат човек.
— Не — прекъсна го нетърпеливо докторът. — Не е Славея. Трябва да ми повярвате…
— Защо? Откъде изобщо знаете, че някой иска да ни убива?
Доктор Генчев се поколеба.
— Защото… защото ги чух.
— Кого?
— Полицаите.
— Полицаите? — намеси се Боряна. — Кои полицаи?
Мъжът пред тях хвана главата си в ръце и с енергичен жест разроши косата си. Продължи, като се стараеше да говори тихо.
— Тези, които разследват убийството на Кирил Калев, познат като Кирето.
— Кой пък е този?
— Това е единият от мутрите на Славея. Опитах да му продам ритона и там…
Думите му заглъхнаха, но не беше необходимо да казва нищо повече. Синините по лицето му говореха достатъчно красноречиво за онова, което му се бе случило.
Тишината се настани между тях, докато си разменяха озадачени погледи. Петър се сети за думите на Виктор, когато обсъждаха как да измъкнат Боряна от имението на Славея. Тогава той му беше казал, че единият от биячите е паднал. Реши да провери доколко може да се вярва на този доктор.
— Как е убит?
Докторът вдигна очи.
— Единият от полицаите го уби. Тук, в болницата.
— Защо е бил в болницата?
— Какво значение има? Паднал отнякъде, целият беше натрошен.
— И ти как така си толкова сигурен, че точно полицай го е убил?
Иван Генчев стисна юмруци и погледна към вратата, зад която седеше униформената им охрана. Приведе се напред и каза тихо:
— Защото се разминах с него по коридора една минута след убийството. Преди малко го видях в полицейското управление заедно с един друг полицай, който ме разпита за подробности около… — докторът се поколеба — около обстоятелствата, при които съм намерил ритона.
— Как се казваше този полицай? — попита Боряна.
— Петков. Валери Петков.
Двамата се спогледаха, неспособни да осмислят казаното. Валери Петков? Защо тогава изобщо бе необходимо да ги спасява от онази пещера? Изглеждаше толкова нереално.
— Защо Петков ще иска да ни убие?
— Не знам — вдигна рамене докторът. — Не ме интересува. Знам само, че с него беше човекът, който уби Кирето.
— Сигурен ли си, че е полицай? — намеси се Петър. — Да не е била някаква очна ставка, да са те проверявали нещо?
— Да! — избухна Генчев и грабна смачкания картон. Стисна зъби и се втренчи в тях. Стараеше се да говори тихо и това превръщаше гласа му в съскане. — Точно така! Това правеха, проверяваха дали съм разпознал убиеца на онзи нещастник. Само дето онзи се представи като полицай. Полицай Русев.