Петър успя да се понадигне в леглото въпреки болката в рамото.
— Чакай малко — каза с равен глас. — Спокойно. — Нагласи се полуседнал и продължи: — Искаш да кажеш, че при полицай Петков е имало друг човек, който също е полицай, и именно него си разпознал като убиеца на Кирето?
Иван започваше да губи търпение.
— Браво на теб — отговори остро той. — Да ти ръкопляскам ли?
— Защо това да означава, че ще искат да ни убиват? — гласът на Боряна звучеше изчистен от всякаква емоция, но Петър долови притеснението зад думите.
— Защо? — недоумяваше докторът. — Това ли ме питате? Защо двама полицаи искат да се уверят дали знам, че е единият е убиец, докато ме разпитват за вас? И ми казват, че всичко ще свърши, щом ви посетят? Което впрочем — добави, поглеждайки демонстративно часовника си — ще стане всеки момент.
Думите му увиснаха във въздуха.
Мислите на Петър препускаха бясно. Този човек не ги лъжеше.
— Защо си тук? — попита отново.
Човекът пред него се изправи и хвана смачканото парче картон пред себе си.
— Защото това беше грешка.
— Кое?
— Това с ритона. Не трябваше да се случва така. Не мога да ги оставя да ви убият заради едно парче злато.
Петър и Боряна размениха бърз поглед.
— Не е само това… — каза накрая младият мъж. Видя недоумението в очите му и добави: — Има и други части. Объркано е.
Докторът го погледна и каза:
— Няма значение, не искам да знам. Знам, че трябва да се измъкнете оттук час по-скоро.
Боряна стана от леглото, погледна към Петър и попита:
— Как да стане?
Венци Русев седеше със скръстени крака на евтин пластмасов стол в закътано кафене на една пряка от болницата и очакваше настъпващият здрач да се сгъсти. Някакви младежи със следи от пясък по голите рамене, наметнали все още влажни хавлии, се закачаха и вдигаха врява на съседната маса. Това не му пречеше. Напротив, тяхното натрапчиво поведение обираше всякакво внимание и неговото присъствие оставаше незабелязано.
Нямаше да е трудно да се добере до Петър и Боряна. Вече познаваше коридорите достатъчно добре. Знаеше коя е стаята. Лесно щеше да разкара униформения пред вратата с едно обаждане до управлението. Винаги можеше да го накара да слезе до приемната под някакъв предлог. Докторът щеше да отнеме повече време, а това можеше да се превърне в проблем. Налагаше се да го отложи, докато довърши другите двама, и това никак не му харесваше.
Не се съмняваше, че онзи го разпозна. Цяло чудо бе, че Петков не се усети. Нямаше представа защо не го издаде на мига, но му стана ясно, че няма да проговори. Често му се случваше да вижда страх в очите на хората, с които се занимава, но такава паника рядко забелязваше. Противно на изкуствените реакции, които показваха по филмите, страхът беше мощен възпиращ фактор. Поне докато нещо по-силно не предизвикаше друга защитна реакция. Докато докторът си мислеше, че е в безопасност, нищо нямаше да каже. Разбира се, не можеше да разчита на това. Трябваше да го отстрани — той беше единственият, който можеше да го свърже със смъртта на Кирето.
Улови се, че с лекота обмисля убийството на напълно непознат човек, и нещо в корема му се сви. Вдигна изпотената чаша пред себе си и отпи малка глътка. Мехурчетата на безалкохолното се плъзнаха по езика му, нахлуха в носната кухина и накараха очите му да се насълзят. Прокашля се леко и отново отпи.
Нямаше избор. Грешка или не, трябваше да доведе нещата докрай. Ценеше собствения си живот и свобода повече от тези на другите.
Небрежно се наведе напред, уж за да завърже обувката си, и ръката му незабелязано се плъзна към съседната маса. Сграбчи малък мобилен телефон, подаващ се от една от плажните чанти на хлапетата, и го пъхна в чорапа си. След минута се наведе отново, влезе в менюто на телефона и изключи звука. Не искаше да се провали заради нечие позвъняване.
Писъкът изпълни пространството, обиколи празните коридори на интензивното отделение и се блъсна в ушите на седящия пред стая номер единадесет униформен полицай. Той скочи на крака, опитвайки се да се ориентира, когато втори крясък — още по-силен от първия — процепи въздуха точно до ухото му.
Вратата на стаята, която охраняваше, се блъсна в стената и през нея изскочи млада жена с пусната в безпорядък коса. Погледна го налудничаво с широко отворени очи и уста, застинала в безмълвен крясък. Блъсна го настрани и хукна с всички сили по коридора, развявайки след себе си широките поли на болнична нощница.
— Помоооощ! — изкрещя тя. — Някой да помогне! Моля ви, помоооощ!