Полицаят направи крачка след нея, но се закова на място. Вместо това се приближи до рамката на вратата, поставяйки ръка върху пистолета на кръста си. Погледна нервно навътре. Гледката го втрещи.
Върху чисто белите завивки на болничното легло, разперил безпомощно ръце встрани, лежеше мъжът, когото трябваше да наблюдава. Отметнал глава назад със затворени очи, той не даваше никакви признаци на живот. И нямаше как — огромно червено петно се разливаше по снежнобялата тъкан на чаршафа, с който бе завит. Започвайки от гърдите, кръвта се стичаше по лявата му ръка, като се събираше на върха на показалеца му в тънка струйка, пълнеща малка локва на пода.
Валери Петков с облекчение събу обувките си и без да обръща внимание на прашния килим, се приближи по чорапи до шкафа, където го очакваше така желаното питие. Клекна и отвори вратичката. Ръбатите стени на стъкленото шише отразяваха бялата светлина на луминесцентната лампа подобно на огромен диамант. Протегна ръка и внимателно го хвана за гърлото. Кехлибарената течност се разплиска в стъкления си затвор, разпращайки меки жълтеникави отблясъци. Валери несъзнателно облиза устни. Предвкусваше удоволствието топлия аромат, разливащ се по гърлото му Само бог знаеше колко му бе нужно това питие.
Изправи се и потърси с очи чашата си. Не беше на бюрото, нито някъде по рафтовете. Клекна отново и наведе глава, изучавайки вътрешността на шкафа. Никъде я нямаше. Усети как раменете му се напрягат и устните му се изпъват в права черта. Изпита желание да блъсне вратичката на шкафа с всичка сила. Вдиша дълбоко и смръщи вежди. Малко прекалено беше да реагира така. Чашата му сигурно бе останала в кухнята, след като я е измил. Нямаше да е за първи път да я забрави там. Сякаш имаше нещо друго, което го безпокоеше.
Застана прав в центъра на помещението, отпуснал ръка с неотворената бутилка до себе си. Набързо прехвърли събитията от деня през ума си. Пропускаше ли нещо? Вдиша вежди, сякаш убеждаваше невидим събеседник. Нямаше нещо, което да не бе направил, както трябва. Напротив, всичко бе изпипано и се движеше по релси. Намери двамата, които търсеше, уреди прехвърлянето им, осигури им наблюдение. Нямаше за какво да се тревожи. Мисълта му се завъртя около колегата му от управлението във Велико Търново. Проявяваше завиден ентусиазъм в желанието си да помогне. Дори малко прекален.
Направи крачка напред, но отново спря. Нещо продължаваше да го тормози. При мисълта за Венци Русев усещането се засили. Концентрира се върху всеки детайл, който можеше да си припомни. Нищо необичайно. Дори услужливо опита да му помогне в разпита на доктор Генчев. Въпросите му нямаха смисъл, но пък целта му беше да го отпусне. Докторът беше твърде напрегнат, а това не помагаше в един разпит, колкото и невинен да беше. Съвсем на място го поздрави за професионализма му. Не е шега работа да се спаси човек, паднал от…
Бутилката изтрака на бюрото. Блестящото стъкло отрази забързаните крачки на разследващ полицай Валери Петков, който тичешком напусна канцеларията си.
Мракът се бе сгъстил достатъчно, за да скрие чертите му от случайни зяпачи. Венци Русев се надигна, намести пистолета в колана си и с плавни крачки се отправи към задния вход на болницата — същият, който съвсем наскоро беше използвал при подобни обстоятелства.
Движеше се предпазливо, като не изпускаше нищо от поглед.
Момче и момиче, държащи се за ръце, се разминаха с него на отсрещния тротоар, без да му обръщат внимание. Бяха така погълнати един от друг, че едва ли го забелязаха.
Слабо осветеният служебен вход изпъкваше върху тъмната задна фасада на болницата като прозорец към друга реалност. Противно на всички правила вратите му винаги стояха отворени. Използваше се с магнитни карти само от медицинския персонал, така че не се налагаше да има някакъв контрол. Точно това позволяваше на персонала да пренебрегва правилата и да не затваря вратите, за да излиза за по една бърза цигара. Разбира се, налагаше се да прецени точно кога да се шмугне, за да не се натъкне на някого, но това беше просто една малка част от времето, необходимо да завърши всичко. Той беше последователен и търпелив.
Долепи гръб до стената на отсрещната сграда на стотина метра от целта си. От позицията си не виждаше хората, които се движеха по коридора, а само удължените им сенки. Това му беше достатъчно.
Крясъците бяха спрели и вместо това се чуваха трескави гласове и забързани стъпки, приближаващи към стаята. Полицаят се обърна тъкмо навреме, за да види доктор в бяла престилка, придружен от истеричната жена, да връхлита в стаята, сваляйки в движение стетоскопа от врата си. Беше същият, който влезе да ги преглежда само преди няколко минути.