Хвърли се към мъжа, проснат върху леглото, и хвана китката му с лявата си ръка. С дясната повдигна единия му клепач. Движенията му бяха бързи, но точни и опитни. Обърна поглед към жената. Тя стоеше неподвижно, хванала лицето си в ръце. Очите ѝ се бяха разширили от ужас.
— Масиран кръвоизлив — каза и наведе глава към мъжа.
— Жив е все още. Пулсът му е твърде слаб и неравномерен. Бързо, трябва да го закараме в шокова зала.
Изправи се, заобиколи леглото от страната на таблата и го дръпна към средата на стаята. Колелата му изскърцаха по гумираната настилка, без да се завъртят. Той се наведе, освободи с ръка задържащия механизъм и отново дръпна леглото. Този път то послушно се подчини.
Тънките прозрачни маркучи на системите, излизащи от ръката на лежащия мъж, се опънаха. Докторът спря и се обърна към младата жена.
— Не стой така, помогни ми — каза той и кимна към металната стойка, по която бяха окачени банките на системите.
Тя неуверено се подчини, вдигайки я в ръце пред себе си, и тръгна след количката.
Кръвта остави насечена линия от капки, очертавайки почти съвършена полуокръжност. Заедно избутаха количката с умиращия мъж през вратата и се отправиха с бързи стъпки надолу по коридора.
Полицаят се поколеба, след това тръгна след тях, като внимаваше да не стъпи върху кръвта. Направи няколко крачки и ги настигна.
— Ти къде? — завъртя глава към него лекарят, без да спира да бута количката.
— Как къде? Идвам с вас.
— Не може.
— Не може, ама може — заяде се униформеният. — Трябва да не ги изпускам от поглед.
— Сериозно? — докторът се постара подигравката да прозвучи достатъчно ясно. — Мислиш, че може да избяга ли?
— Не ме интересува.
Лекарят спря и се обърна към него.
— Не, господин полицай. Грешите. Мен не ме интересува. Вие оставате тук. — Гледаше го твърдо в очите и изговаряше думите ясно и отчетливо. — В тази болница има правила, които касаят здравето и живота на пациентите, и не сте вие човекът, който ще ги наруши. Ако нещо се случи с пациента, докато вие ми се пречкате, кой ще понесе отговорността?
На челото на дебеличкия полицай се вряза дълбока вертикална бръчка.
— Оставате тук и нито крачка нататък — продължи лекарят.
— Не ми губете времето повече.
Кимна на младата жена и решително продължи напред.
Униформеният служител изостана, без да опита да ги настигне. Какво толкова, помисли, тоя наистина нямаше къде да отиде. Гледаше замислено след забързаните фигури, бутащи леглото, когато телефонът му иззвъня. Търсеха го от управлението.
Венци Русев се канеше да напусне прикритието си и да се приближи, когато забеляза две клатушкащи се сенки беззвучно да се приближават към служебния вход. Пое си тихо дъх и го изпусна през зъби. Трийсет секунди по-късно и щеше да връхлети върху тях. За разлика от останалите, тези се движеха напълно беззвучно. Изглеждаха някак странно. Постепенно силуетите им изникнаха в осветения правоъгълник и той успя да различи, че това са мъж и жена. Мъжът сякаш беше облечен в лекарски халат и несигурно се клатушкаше, подкрепян от млада жена с вързана на опашка коса. Мастиленочерните им силуети се очертаваха контрастно на фона на жълтеникавата светлина и скриваха всички подробности.
Подсмихна се леко. Навярно в края на смяната си този доктор бе попрекалил с подаръците на благодарни пациенти и сега се налагаше някоя сестра да го изпраща.
Чу се писукането на аларма и Венци забеляза оранжевите намигвания на стар опел, паркиран в редицата на служебните автомобили. Зачуди се дали лекарят е в състояние да шофира и за миг се възмути от безотговорността му. Жената отвори вратата на пасажерското място и внимателно помогна на пияния доктор да седне. След това заобиколи и седна зад волана.
Обслужване по домовете, помисли Венци и се подсмихна. Може би обслужването включваше и друго, ухили се в тъмнината той и отново насочи вниманието си към служебния вход. Не биваше да се разсейва.
Изчака половин минута, но не забеляза друго движение. Нямаше смисъл да губи повече време. Измъкна се от тъмнината и се прокрадна напред. Вперил поглед в светлия правоъгълник, несъзнателно регистрира, че колата с пияния доктор потегли нанякъде.
От тъмен прозорец на втория етаж доктор Генчев, останал по фланелка с къс ръкав, проследи светлините на раздрънкания си опел, който се отдалечаваше през служебния паркинг. В ръцете си мачкаше вързопа от кървавата нощница на Петър, в който бе увил празната опаковка на банката с кръв, изтекла под чаршафите. Всичко бе минало точно както го планира. Не знаеше дали изобщо има смисъл, но поне трябваше да опита. Въздъхна леко. Тепърва трябваше да мисли как ще обясни всичко това.