Валери Петков раздаваше команди наляво и надясно, без да крие раздразнението си. Коридорът на отделението беше пълен с полицаи, които изглеждаха твърде заети, за да попаднат пред погледа му.
Дебеличкият служител, който бе позволил Георгиев и Казакова да се измъкнат, стоеше прав пред него, навел виновно глава. Оплешивяващото му теме лъщеше от пот.
— Извинявай, колега, забравих как се казваше?
— Ами не знам… той много бързо мина…
— Не питам за доктора! Ти как се казваш?
— Иванов. Страхил Иванов — гласът на полицая едва се чуваше.
— Добре, Иванов, не ти ли мина през ума, че е възможно да е постановка? — попита Валери.
— Мне…
— Е как бе, колега? — Петков отклони поглед настрани, неспособен да се овладее. — Как е възможно това?
— Ама те… Имаше много кръв… И докторът каза… — продължи да се оправдава онзи. — Пък и нали…
— Стига толкова! — избухна Валери. — Ще ти дам аз една кръв! За какво съм те сложил тук?
Стисна юмруци, овладя дишането си и добави по-тихо:
— Докторът казал… Къде е този доктор?
Никой не посмя да му отговори. Той се огледа, видя колко съсредоточени изглеждат хората от екипа, и отново се обърна към полицая.
— Доведи го тоя доктор. Ако щеш, го вържи, но искам до една минута да е тук. И разбери кой е взимал банки с кръв днес Без да чака да му повтарят, полицаят се затича по коридора със ситни стъпки, тресейки шкембето си като кофа с желе. Валери се загледа в отдалечаващата се фигура.
Не можеше да разбере защо им беше да бягат. Блъскаше си главата, откакто пристигна на мястото, и разбра, че никой не е бил спасяван в шокова зала. Тепърва трябваше да установи как точно са се измъкнали, но не вярваше да е трудно. Онова, което научи от идиота, който трябваше да ги наблюдава, му нахвърли грубите щрихи. Нямаше съмнение, че са използвали помощта на лекар от болницата. Бързо отхвърли възможността това да е някой, който се е престорил на такъв. Георгиев се намираше в състояние, в което имаше нужда от постоянни медицински грижи. Само лекар би могъл да го вдигне на крака толкова бързо. Освен това не всеки служител на болницата имаше достъп до кръвните банки. Оставаше да разбере кой е той. Тогава би, могъл да си изясни и защо им е притрябвало да бягат. Дявол да го вземе, те дори не бяха заподозрени. Може би трябваше да го съобщи на археоложката, когато я разпитваше. Не ѝ го каза тогава, за да я принуди да му каже всичко, което знае. Сега се оказа, че това е било грешка.
Петков стисна устни и отново прекара пръсти по горния джоб на ризата си, търсейки несъществуваща кутия цигари.
Бяха се измъкнали, но имаше и по-лошо.
От Венци Русев нямаше никаква вест.
Още една грешка.
Беше уморен от непрекъснатото препускане, но това не можеше да е оправдание за идиотските грешки, които допусна за толкова кратък период. Къде му беше умът? Как не се сети навреме, че Венци Русев няма как да знае от какво е загинал Калев? Коментарът му към доктор Генчев не целеше да го успокои, а нещо съвсем друго. Въпросът му беше съвсем конкретен. Искаше да разбере къде ще е докторът същата вечер. Защо му беше това? Смяташе да го посети ли? Каквото и да беше, си пролича, че знае повече, отколкото показва.
Системата не работеше така. Не можеше да е убеден в нищо, но със сигурност искаше да поговори с този човек още веднъж. Прекалено много неизказани неща, на които не бе обърнал внимание, сега излязоха на преден план. Едно от тях беше и фактът, че се бе отклонил от щурмовата група в имението на Славея и го завариха с изваден пистолет в стая, където доскоро някой бе измъчван. Някой, който впоследствие се оказа доктор Казакова. Именно той бе полицаят, настоял за провеждането на операцията по задържането им, позовавайки се на информация, получена от вътрешен човек. Нямаше как информаторът да знае къде се намират двамата издирвани, а да не е наясно какво се случва с тях. Да не говорим, че в този момент в имението е била само Боряна. Сякаш умишлено бе подвел групата, за да може да се добере сам до нея. Интересът му към Казакова и Георгиев не можеше да бъде обяснен с нищо. Точно това го накара да напусне тичешком канцеларията си, едва успявайки да обуе обувките си в движение, и да скочи в първата свободна патрулна кола. Не знаеше какво да очаква, но беше сигурен, че двамата не биваше да бъдат оставени без защита.