Макар и да беше вече нощ, движението по пътищата беше натоварено поради пика на туристическия сезон и им отне близо час, докато се измъкнат от града. Автомобилът на доктора беше стар, но изпълняваше функциите си безропотно.
— Добре ли си? Боли ли те? — попита Боряна, хванала волана с две ръце. Набързо бе сменила нощницата със същите мръсни дрехи, с които се бе измъкнала от пещерата. Изглеждаше искрено загрижена.
Петър се беше нагласил удобно в седалката до нея и я гледаше с лека усмивка. Докторът му бе дал огромна доза обезболяващи, за да може да се движи свободно, докато се измъкнат, и това сякаш му се отразяваше. Наложи му се да вземе дрехите на доктор Генчев, защото неговата риза бе цялата в засъхнала кръв. Освен това медиците я бяха срязали, за да имат достъп до раната му. Беше с един номер по-малка и изкуствената материя едва успяваше да скрие мускулестото му тяло. Огромната издутина на превръзката караше лявото му рамо да изглежда като гърбица на неподходящо място.
— Не, нищо не ме боли.
— Изглеждаш странно.
— Може — съгласи се той. — Кое не изглежда странно?
Боряна се замисли и поклати глава.
— Да… Наистина. Представяш ли си? Полицията.
— Ако изобщо е вярно.
— Защо да не е? Всичко, което се случи досега, само подкрепя такова предположение.
— Да — съгласи се Петър. — Това може да обясни подслушването на телефоните, както и факта, че винаги са наясно къде сме.
— Толкова е… Страшно.
Боряна гледаше напред, хапейки устни. Насреща им приближаваха светлините на неголям град.
— Отчайващо е да знаеш, че няма никаква надежда.
— Помощ отникъде не чакай — издекламира Петър.
— Смешно ли ти е? — изгледа го тя.
— Никак.
Светлините на немощните фарове с мъка разпръсваха нощната тъмнина.
— Сега накъде?
Петър въздъхна. Не бе спирал да мисли за това. Не виждаше решение. Поне не и такова, което да ги поставя в безопасност. Ако, разбира се, докторът не грешеше. Нещо неосъзнато го караше да поставя под съмнение думите му.
— Мислиш ли, че Петков наистина е замесен?
— Защо да не е?
— А защо тогава разиграва тази пародия? С това, че съм заподозрян. Защо му трябваме мъртви, не разбирам. Така губи възможността да си намери виновен за смъртта на професора.
— Заради Славея, разбира се.
— За да го предпази, в случай че се разприказваме?
— Да.
— Може — съгласи се той неохотно. — Държи ни живи достатъчно дълго, за да разбере какво знаем. А се оказва, че ние знаем твърде много.
Боряна съсредоточено гледаше напред.
— Относно това какво знаем… — започна тя.
— Какво?
— Може би знаем дори малко повече от всички останали — загадъчно допълни тя.
Петър се досети, че тя има предвид разговора, който бяха започнали, преди докторът да ги прекъсне.
— Да, за това… Така и не ми каза.
— Ще ти кажа. Само че трябва да решим къде отиваме. Не мисля, че е добра идея да продължаваме да караме безцелно. Убедена съм, че всеки момент по петите ни ще се вдигне цялата полиция в страната. При това вече няма да искат само да ни задържат.
Имаше право. Полицаите бяха наясно, че те знаят кой стои зад всичко. Затова не им трябваха живи.
— Добре — съгласи се той. — На първо време трябва да сменим колата. След това — да ги заблудим за посоката, в която ще се отправим.
— Как ще стане това?
— Ще измислим нещо. Само карай напред.
Венци Русев се изкачваше по стъпалата с тихите стъпки на дебнещ хищник. През целия ден бе обмислял как да се справи с онези двамата, докато докторът не се появи в сметките му. Сега обаче не мислеше за него. Георгиев нямаше да е проблем. Можеше да го удуши с голи ръце, ако поиска. Казакова беше друга работа. Младата жена беше силна и щеше да се бори. Трябваше да се справи първо с нея, а после да мисли за Петър.
Осветлението по стълбите не работеше навсякъде и на места сумракът преминаваше в тъмнина. Това не му пречеше. Прекрачи на следващото стъпало и прецени, че му остават още не повече от десетина, за да се вмъкне в коридора. Очакваше да е празен. Позвъни на дежурния в дирекцията от откраднатия телефон и се представи с името на Валери Петков, като умишлено се стараеше гласът му да не звучи чисто. Нареди му да позвъни на полицая, който охранява стаята в болницата, и да му каже да слезе до централния вход, за да го изчака там. Никога нямаше да разберат кой се бе обадил.