Долови приглушени гласове, които сякаш идваха от етажа, към който се бе насочил. Може би просто медицинските сестри обикаляха по стаите. Спря и се ослуша.
Гласовете бяха повече от един. Говореха тихо, но успя да различи, че са мъжки. Нещо не беше както трябва.
Внезапно един от тях се извиси над останалите:
— Стига толкова! Ще ти дам аз една кръв! За какво съм те сложил тук?
След това добави нещо по-тихо.
Макар и да не го чу достатъчно ясно, за Венци Русев нямаше съмнение, че това бе гласът на Валери Петков.
По дяволите, какво правеше той тук? Какви бяха тези хора с него? И защо не го беше предупредил, че ще идва?
Въпросите се трупаха, но нямаше време за отговори. Не трябваше да заподозрат, че е тук. Обърна се и внимателно заслиза по стълбите.
Някъде над себе си чу забързаните стъпки на някого, който тичаше по коридора. Не знаеше дали ще поеме нагоре, или надолу, затова продължи да слиза, без да губи нито миг. Звукът от стъпките се чуваше вече съвсем ясно и Венци разбра, че човекът идва след него. Дочу как мъжът тихо си мърмореше нещо обидно към Петков, но нямаше време да му обърне внимание. Движеше се толкова бързо, колкото можеше, без да издава никакъв звук.
Достигна до коридора на долния етаж. Видя, че няма никого, и се вмъкна в него. Беше ярко осветен, но след няколко метра правеше завой и можеше да се скрие зад ъгъла.
Едва успя да завие зад ръба, когато чу стъпките на човека, който идваше зад него, да профучават надолу по стълбите. Цялото му внимание бе приковано от онова, което се случваше на стълбите, затова не успя веднага да разбере къде се намира. Когато шумът заглъхна, завъртя глава настрани и с изненада установи, че е попаднал в интензивното отделение на болницата. Редицата бели врати срещу него не беше по-различна от която и да е друга част на сградата, но в дъното на коридора се виждаше входът към залата с пациентите, а точно до него стаята, в която почиваха дежурните медицински сестри. Мястото го върна в момента, когато се погрижи за Кирето. Гледаше празния коридор, без да изпита никаква емоция.
Може би щеше да изглежда смешно, че му се наложи да се спаси точно на мястото, където не биваше да попада в никакъв случай, но Русев не успя дори да се замисли над това. Бялата врата точно срещу него хлътна без звук и остана полуотворена за момент. Венци реагира светкавично, отстъпвайки встрани, но въпреки това бе твърде бавен. Вратата се отвори напълно и пред него застана доктор Генчев. Очите му се разшириха от изненада и доколкото можеше да прецени, чист, неподправен ужас.
Петър спря вниманието си на подходящ автомобил още на първото преминаване през паркинга. Макар градчето да беше съвсем близо до Бургас, курортното оживление отсъстваше напълно и в малкия квартал цареше пълна тишина. Повечето от прозорците на блоковете бяха тъмни.
Боряна продължи напред и спря зад ъгъла, достатъчно далеч от единствената лампа, която осветяваше улицата към паркинга между блоковете. Усещаше, че дланите ѝ се изпотяват от притеснение. Не искаше да го оставя сам, въпреки че той убедено настояваше, че не изпитва никаква болка и може да се справи. Освен това никога не бе участвала в кражба на кола. Но пък в светлината на събитията от изминалите дни това беше последното, за което можеше да се тревожи. Наложи си да се успокои. Огледа се в огледалото за задно виждане и пооправи косата си с едно-две бързи движения. След това се облакъти на отворения прозорец, — стараейки се да изглежда като скучаеща млада жена, която отегчено чака някого.
— Добър вечер.
Никога не беше виждал толкова широко разтворени очи. Нуждаеше се от малко време, за да прецени доколко е безопасно да се възползва от ситуацията и да премахне Генчев.
— Изненадан ли си?
Докторът не отговори, замръзнал по средата на движението си. Трябваше да минат няколко секунди, докато се окопити достатъчно.
— Какво правите тук? — попита. Гласът му с нищо не издаде онова, което бе изписано на лицето му.
Венци Русев вдигна рамене. Секундите летяха, но не можеше да предприеме нищо, докато не се убеди, че онзи, който слизаше зад него, няма да връхлети неочаквано.
— Наминах да видя как тече дежурството.
— Нямате право да идвате в това отделение — отговори рязко доктор Генчев. — Забранено е за външни лица.
— Разбира се — вдигна ръце пред себе си Венци. — Така е. Но пък аз не съм съвсем външно лице, нали така?
Докторът се поколеба. Русев използва момента и го побутна в гърдите към стаята. Там можеше да приключи с него за една минута и да изчезне.