Извади мобилния си телефон и набра номера. След две позвънявания отсреща чу дрезгав глас.
— Казвай.
— Мисля, че го намерихме.
— Сигурен ли си?
— Ммммда… така мисля — усети устата си пресъхнала.
— У теб ли е?
— Да, при мен е.
Докторът не вярваше на късмета си. Мислеше, че Славея ще го затрие и ще го зарови някъде. Докато вървеше към колата, се озърташе, като всеки момент очакваше да чуе изстрел и отнякъде да долети куршум. Влезе с куцане в опела и пъхна ключа.
Сети се, че бензинът можеше и да не му стигне да се прибере, а беше пратил последните си пари на Марин в Германия.
Хвана волана с треперещи ръце, опря чело в него и стоя така много дълго.
— Хм, нищо особено… явно това е конструкция, която дядо ти е направил. Не е от значение.
Стояха, навели глави, съвсем близо един до друг, взирайки се в екрана на телефона.
— Това какво е? — попита Боряна.
— Стъпалото, нишата е точно под него.
— Можеш ли да увеличиш малко…
Петър увеличи снимката, доколкото позволи екранът, и образът на зацапаното с пръст последно стъпало изпълни картината.
— Ей тук, моля те, увеличи тук — посочи едно петно Боряна.
— Така добре ли е?
Тя мълчеше и се взираше в екрана.
— С SD карта ли е?
— Да, защо?
— Нека да свалим снимките на лаптопа, може ли?
— Разбира се… заповядай — Петър измъкна малката карта и ѝ я подаде.
Боряна седна зад компютъра и с няколко клика на мишката премести иконките на десктопа. Последната снимка се появи на монитора в уголемен размер. Кликна няколко пъти и увеличи едно определено място. Петър не виждаше нищо освен камък, зацапан с пръст.
— Ето… тук, виж тук… — посочи Боряна. — Какво е това?
Петър се надвеси над нея и се вгледа внимателно, докато накрая видя какво му показваше тя. Полуприкрити от мръсотията, се виждаха някакви черти и резки, които сякаш бяха част от надпис, издълбан в камъка.
— Не знам… за пръв път го виждам.
— Шефът каза да те вземем с нас.
— Къде ще ходим?
— На плаж.
Венцислав Русев седеше, изпънал дългите си слаби крака върху седалката на пластмасов стол, и барабанеше с пръсти по масата. Носеше разкопчана докрай светлосиня риза с къс ръкав, която не можеше да скрие мършавите му рамене.
Прокара длан през оредяващата си коса и спусна крака на земята. Не можеше да откаже на Златанов, въпреки че беше затрупан с работа.
— Добре, отивайте в колата, ей сега ще дойда.
Изчака двамата да се отдалечат и позвъни в областната дирекция на полицията, за да предупреди, че отива на оглед и няма да се върне до края на деня. Нямаше да е проблем — често отсъстваше по цели дни, докато водеше разследванията си, и в дирекцията бяха свикнали. Това му даваше свободата да избяга от полицейската рутина и той се възползваше дори без да има формален повод.
Секретарката на шефа му носеше името Елена — древната красавица, заради която бе избухнала Троянската война. За раз-. Лика от нея секретарката бе грозноватичка и доста пълна. Бе сигурен, че младата жена ще го покрие. Разбира се, щеше да се наложи да я посети по-късно, за да ѝ докаже колко ѝ е благодарен. Макар и да му се струваше досадна на моменти, съумяваше да я остави с впечатлението, че изпитва дълбоки чувства към нея. Тя си въобразяваше, че вниманието му е продиктувано от сериозни намерения. Никак не му бе трудно да ѝ завърти главата. Точно това, от което тя имаше нужда, за да продължава да го прикрива.
Пръстите на Боряна тракаха уверено по клавиатурата, докато обясняваше.
— Ще използвам една специализирана лингвистична програма, която имаме. Не е най-модерното, но върши работа. Използва алгоритъм, който възстановява предполагаемите места на изгубени пиксели. Така по-лесно разчитаме похабени символи. Е, има по-надеждни начини, но в този случай така е най-бързо.
Докато говореше, снимката на монитора избледня и няколко контрастни червени линии се появиха на мястото на чертите от камъка.
— Ето, виждаш ли, става… Избрала съм червено, защото не може да се обърка с остатъчен цвят — червеното рядко е било използвано за надписи в древността. Имало е определено символично значение, както можеш да се досетиш.