— Защо не влезем за малко? Искам да ти задам няколко допълнителни въпроса.
Иван Генчев не помръдна. Устните му се бяха слели в равна, безкръвна линия.
— Нали вече ме питахте? Какво още искате? — каза накрая, повишил тон. — Нищо не знам. Нито знам кой го е убил.
— О, аз не идвам за това — усмихна се Венци. — Всъщност исках да ми разкажете малко по-детайлно за онзи… Славея ли беше?
Ръката му отново се опря в гърдите на доктора, упражнявайки съвсем лек натиск навътре към стаята. Освен тях в коридора нямаше никого. Едва ли би имал по-добра възможност да отстрани единствения свидетел, който можеше да поведе разследването към него.
Докторът направи крачка напред, противопоставяйки се.
— Не можете да влизате тук — повтори. — Ако искате да ме разпитвате, ме извикайте в полицията. Тук е болница.
Гласът му звучеше категорично, с някаква неподозирана твърдост. Русев разбра, че няма да успее толкова лесно. По стълбите се чуваха нови стъпки. Въпрос на секунди беше някой да го завари тук. Едва ли щеше да има подобна възможност отново. Вдигна отново ръка с намерението да блъсне Иван Генчев навътре.
— Докторе?
Гласът дойде някъде отдясно. Венци завъртя глава и погледът му попадна върху дебела медицинска сестра с разрошена коса на около петдесет години, която беззвучно се бе появила от стаята на помощния персонал.
— Имате ли нужда от нещо? — продължи да пита тя.
— Добре — отпусна ръка Венци и отстъпи назад. — Разбира се. В полицията. Утре тогава?
Докторът кимна и повтори.
— Утре.
Венци се завъртя и тръгна към изхода.
— Не закъснявай.
Лявата му ръка пулсираше, но не го болеше. Не можеше да я повдига докрай, затова се стараеше да не я използва твърде често. Извитият връх на отвертката се подпъхна под ръба и лесно намери заключващия механизъм. Лек напън, тихо изщракване и вратата се отвори. Още помнеше как става. Никак не се гордееше с това, което бе научил като тийнейджър покрай другите хлапаци, но сега бе благодарен, че не го е забравил. Единственият път, когато се наложи да го направи, наистина беше, за да се докаже пред тях. Не искаше да го сметнат за лигльо, който не е достоен за тяхната компания. Така и не подкара колата тогава. Просто я отвори и ги остави да я пребъркват.
Нарочно избра стар форд. Онази, която беше отворил преди години, беше същата марка. Макар и да беше по-нов модел, той не вярваше заключващите механизми да са се изменили кой знае колко. Не сгреши. Увери се, че колата няма аларма, като уж случайно я подритна, докато минаваше край нея.
Седна зад волана и се приведе напред. Не помнеше много, затова не си губи времето да мисли. Изтръгна кабелите на стартера и започна да ги допира за миг два по два. Когато при една от комбинациите светлините на таблото светнаха, спря и се приготви. Натисна съединителя и освободи от скорост. След това опря кабелите и ги задържа, като внимаваше да не докосне оголените проводници. Макар и напрежението да не беше голямо, токовият удар си беше неприятен.
Стартерът се разтресе и двигателят заработи.
Облегна се назад и пое въздух. Дотук добре.
Включи на скорост и плавно потегли. Докато приближаваше към опела, хвърли поглед на таблото. Поне за едно нещо късметът им се бе усмихнал — резервоарът беше пълен.
— Не иска да идва.
— Ама как така няма да иска?! — Валери с мъка овладяваше гнева в гласа си.
— Каза, че ще го разпитвате утре, като дойде в полицията.
— Как утре? Сега искам да говоря с него.
Иванов го гледаше безизразно.
— Ама той каза, че вече е говорил с вас и…
— С никого не е говорил! Доведи го. Ако не иска доброволно, го арестувай.
Полицаят се обърна и пое по коридора с увиснали рамене. Петков огледа специалистите, които се щураха наоколо. Разпънали пособията си из целия коридор, те работеха безмълвно, погълнати от рутинните си действия. Нямаше какво да прави повече тук. Загледа се след отдалечаващата се фигура.
— Иванов, чакай — извика. — Заведи ме при него.
Настигна го с няколко крачки и двамата продължиха заедно по коридора. Не вярваше, че този полицай ще успее да му доведе когото и да било, дори и ако се наложеше да го арестува. А точно в този случай не можеше да остави нищо на случайността. Всъщност най-вероятно щеше наистина да се наложи да арестуват този лекар. Всичко говореше, че той съзнателно е участвал в бягството на двамата. Само че нямаше време за губене. Георгиев и Казакова не можеше да са отишли далеч.