Докато слизаха по стълбите, Иванов няколко пъти понечи да каже нещо, но се отказваше. Накрая, събрал достатъчно смелост, той се прокашля и несигурно каза:
— Аз щях да отида с тях наистина, обаче точно тогава ми се обадиха от управлението, че сте казали да ви чакам пред входа.
Валери рязко завъртя глава към него.
— Какво говориш? Никъде не съм казвал да ходиш.
Униформеният полицай се почеса по носа.
— Ами така ми казаха от управлението… — спря за момент и взе да рови по джобовете си. — Ето, номерът е запазен в телефона ми… От управлението.
Петков взе малкото устройство и погледна екрана. Лесно разпозна номера на дирекцията. Провери времето на обаждането и видя, че е пристигнало само преди половин час.
— И ти какво направи? — попита, докато подаваше телефона обратно.
— Ами слязох долу… Чаках там и после вие дойдохте.
— Сигурен ли си, че точно мен трябваше да чакаш?
— Ами да. Така ми каза дежурният.
Освен ако този полицай не бъркаше, някой се бе обадил от негово име и бе осигурил отсъствието на охраната. Светкавично отхвърли вероятността това да са Петър и Боряна, тъй като обаждането бе пристигнало по времето, когато те вече бяха пуснали в ход плана за бягството си. Значи, беше някой друг. Някой, който искаше безпрепятствен достъп до стаята им. Без да търси пряка връзка, мисълта му се върна върху Венци Русев. Естествено, нямаше никакви основания да предполага, че точно той е позвънил, но някак не можеше да го изхвърли от съзнанието си. Лесно щеше да разбере кой стои зад това, тъй като в телефонната централа се пазеха всички номера независимо дали от входящи, или изходящи разговори.
Валери Петков спря на стълбите, извади своя телефон и набра дежурния на управлението. Изчака да му се представят и каза:
— Разследващ полицай Петков съм. Преди трийсетина минути някой се е обадил от мое име и е наредил на Страхил Иванов да напусне поста си в болницата.
Дежурният потвърди.
— Искам да знам от кой номер се е обадил този човек. Също така искам да разбера на чие име се води.
Това поне щеше да стане лесно и бързо. За разлика от мудните официални процедури по изваждане на разпечатка и следене на определени телефонни номера собственикът и неговият адрес се установяваха за минути само с един разговор с дежурните служители на мобилните оператори, които бяха задължени да предоставят информацията на полицията. Знаеше, че нищо нямаше да постигне с това, защото който и да се бе обадил, не би бил толкова глупав, че да използва телефон на свое име. Само че бе направил твърде много пропуски за един ден. Трябваше да провери всяка следа, колкото и незначителна да бе тя.
Затвори телефона си и продължи по стълбите, като се постара да избута надеждата за някаква оперативна информация назад в съзнанието си. Не искаше да го запълва с напразно очакване, докато не получи резултат. Сега трябваше да разбере как точно са се измъкнали двамата и как най-бързо да ги открие.
Слязоха два етажа по-долу, завиха по ярко осветен коридор и спряха пред искрящо бяла врата.
— Тук е — посочи с пръст Иванов и отстъпи крачка назад.
Валери почука. Отвътре се чуха тихи стъпки и вратата се отвори наполовина. Не очакваше да види човека, който я отвори. Защо всичко трябваше да се усложнява така? Точно днес, точно по този начин.
— Какво искате пак? — каза лекарят. — Колко пъти да ви повтарям, че нямате място тук? Нали вече ви казах, че ще дойда утре?
Петков погледна униформения полицай и вдигна въпросително вежди. Той поклати отрицателно глава.
— Кой ти е казвал да идваш утре? — попита на свой ред.
Докторът сякаш не го чу. Свъсил вежди, той дори не опитваше да прикрие раздразнението си.
— Ама вие какво си въобразявате? Това болница ли е, или какво? Не можете да влизате в интензивното! — викаше той.
— Като дойда в полицията, питайте каквото искате, но сега напуснете незабавно!
Гласът му ехтеше из празния коридор. Медицинската сестра с рошава коса се показа през отворената врата и ги загледа намръщена.
Валери стоеше спокойно и с интерес наблюдаваше доктор Генчев. Гневът му бе отминал и отстъпи място на хладно любопитство. Човекът пред него преиграваше. Нямаше съмнение в това. Изчака го да спре, за да си поеме дъх, и попита:
— Къде ги скрихте?
Докторът го гледаше втренчено.
— Къде са? Не ме бавете.
— Не знам за какво говорите… — опита да каже той, но Петков рязко го прекъсна.
— Не ме лъжете! После ще ми обяснявате защо изобщо сте им помогнали. Сега искам да знам къде са Казакова и Георгиев.
Ръцете на лекаря трепереха.