— Не знам. Утре ще ме разпитвате, сега трябва да напуснете отделението.
— Докторе? — медицинската сестра се приближаваше с ръце на кръста. — Да извикам ли охраната?
Валери Петков се обърна към нея.
— Не е необходимо. Ние сме от полицията.
Жената навъсено ги огледа от главата до петите, постави ръце на кръста си и спря поглед върху униформата на Иванов. Свръхпълното ѝ тяло изглеждаше внушително.
— Какво от това? Тук е интензивно отделение…
— Спрете с тези глупости или ще ви арестувам и двамата.
Петков изрече думите тихо, но ефектът бе поразителен. Жената спря по средата на изречението със зяпнала уста.
— Няма нужда — намеси се докторът и се обърна към жената. — Ванче, остави ни, няма проблем.
Масивната фигура на сестрата се движеше преднамерено бавно обратно по коридора. Когато стигна до стаята си, тя тръшна вратата след себе си.
— Защо настоявате? Вече казах на колегата ви, че утре ще дойда.
— Кой колега?
— Русев. Мисля, че така се казваше. Онзи, с когото бяхте днес.
— Венци Русев? Кога сте говорили с него?
Докторът се поколеба, изучавайки лицето на полицая. Накрая каза:
— Преди няколко минути.
— Искате да кажете, че Русев е бил тук?
— Да.
— За какво говорихте?
Докторът сви рамене.
— За нищо. Отпратих го. Каза, че искал да научи повече подробности за Славея.
Петков го гледа замислено за няколко секунди, после попита:
— Имате ли представа дали е говорил с Казакова и Георгиев?
— Не. Никаква.
Отговорът дойде твърде бързо. Петков се досети, че всъщност лекарят е пределно наясно, че Русев не е имал възможност да говори с когото и да било. По това време бегълците вече не са се намирали в стаята. Не разбираше защо този човек толкова упорито се опитва да прикрие бягството им. Може би трябваше да го притисне.
— Виж сега, ти си съучастник в бягството на заподозрени лица. Това лесно може да ти осигури известно време зад решетките. Нямам проблем да го организирам. Мога да те арестувам веднага и да те хвърля в ареста.
Докторът отвори уста, за да протестира, но Валери продължи, без да му обръща внимание.
— Няма смисъл. По-добре спри да лъжеш, за да не влошиш положението си. Не си го обмислил много добре, нали? Пропуснал си твърде много неща, които няма как да пренебрегнем, повярвай ми. Съвсем аматьорски впрочем. Лесно ще докажем кой е взел кръвната банка, освен това не знам как можеш да обясниш факта, че изобщо не си свалил Георгиев в спешното.
Искаше да продължи, но точно тогава телефонът му иззвъня. Той прие повикването от дежурния и го изслуша внимателно.
— Мария Великова? Излиза ли нещо за нея в системата?
— Не, нищо — отговори дежурният и добави: — Имаме патрулна кола на пет минути път от адреса.
— Добре — съгласи се Петков. — Прати ги. Нека разберат кой се е обадил. — Замисли се миг и добави: — Ако нещо им се стори подозрително, да ги задържат.
Това щеше да е превишаване на правата, но Валери бе твърде уморен и ядосан от допуснатите грешки. Освен това хората обикновено не се съпротивляваха, защото не подозираха, че не могат да бъдат задържани, без да има основания за това.
Обърна се отново към лекаря и продължи оттам, където бе прекъснал.
— Искам да знам къде са. Нямам време за губене.
— Не знам… — започна докторът, когато вратата на стаята за почивка на сестрите се отвори рязко и оттам излетя масивната фигура на Ванчето и тромаво се затича към отделението с болните, викайки:
— Трето легло! Алармата пищи!
Иван Генчев избута полицаите настрани и се затича след нея.
— Къде си се учил да крадеш коли?
— Никъде — тросна се Петър. — Нищо не съм крал. Тази ми е първата.
Боряна се усмихна към него.
— Нищо, де. Радвам се, че нищо никъде не си се учил толкова успешно.
Младият мъж не ѝ отвърна. Беше твърде уморен, за да се шегува. Действието на обезболяващите преминаваше и неприятното пулсиране в рамото вече се трансформираше в болка. Освен опаковка с антибиотици доктор Генчев му бе дал още две опаковки с обезболяващи, но го предупреди да внимава и да ги взима единствено при нужда. Затова щеше да почака още.
Мина полунощ, докато нагласиха нещата така, както искаха.
Закараха стария опел на юг от Бургас, като го паркираха в центъра на някакво село, така че лесно да се забележи. Боряна караше колата на доктора, а той я следваше с откраднатия форд. Петър бе сигурен, че само след няколко часа някой бдителен селянин с развито чувство за дълг щеше да разпита комшиите си чия е тази кола. След това бе въпрос на време полицията да стигне до нея.