Надяваше се да поведат преследвачите си по грешна следа, тъй като селото се намираше близо до границата, а тя не се охраняваше особено добре през последните години. Логично бе да се опитат да напуснат страната нелегално, след като знаеха, че ги преследват. Искаше действията им да изглеждат отчаяни, сякаш са взели решението набързо. Така полицаите можеха да насочат вниманието си изцяло в този район и той и Боряна да се измъкнат безпрепятствено.
Те самите се отправиха на запад, като избраха посоката, която предоставяше най-много възможности да се скрият. Вместо магистралата използваха стария междуградски път, по който рядко се движеха коли. Така шансът да избегнат пътните патрули се увеличаваше. Навярно снимките и имената им вече бяха разпратени из страната. Решиха да поемат риска и да пренощуват някъде, преди да продължат. Петър бе твърде слаб, за да се подложи на това, а и Боряна не беше в по-добра форма.
Качиха се в планината и лесно намериха хотелски комплекс с пълен паркинг. Така щяха да се смесят с останалите посетители и да останат незабелязани. Боряна взе единична стая под фалшиво име. Служителката на рецепцията вероятно я възприе като жертва на домашно насилие, която има нужда да остане насаме няколко дни, и не зададе никакви въпроси. Вместо това прояви искрена загриженост и настоя да я потърси, ако има нужда от каквото и да е. Даде ѝ симпатична малка стая с красив изглед към осветените от кръглата луна върхове.
Петър се промъкна заедно с някаква полупияна компания, без да предизвика любопитство.
Завивките изглеждаха захабени, но поне бяха чисти и ухаеха приятно. Петър отпусна глава на възглавницата и погледна Боряна. Тя седеше на пода, свила колене под себе си. Категорично отказа да използва леглото и настоя той да го заеме. Бе успяла да почисти дрехите си донякъде, макар и следите от кръв да се бяха размили в безформени тъмни петна. Косата ѝ бе прибрана в стегната опашка. Въпреки синините очите ѝ сияеха.
— Не ме разбирай неправилно. Радвам се, че се справи с това — каза тя и го докосна по ръката.
Петър не отделяше очи от нея. Изобщо не можеше да разбере откъде тази жена черпи енергията си. Сякаш притежаваше някакъв неизчерпаем запас вътрешна сила, която можеше да мобилизира по желание. Вече го бе забелязал, след като се измъкнаха от онзи храм, но не очакваше, че тя ще успее да се възстанови толкова бързо след онова, на което я бе подложил Славея.
За разлика от нея той се чувстваше така, сякаш някакъв огромен валяк бе преминал през него, изцеждайки всяка капка от силата му. Нямаше място по тялото, което да не го боли. Раната на рамото пулсираше все по-осезателно и ограничаваше движенията на лявата му ръка.
Макар и да бяха решили да не говорят тази вечер за това, той не спираше да мисли как да се измъкнат от тази каша. Обмисляше различни варианти, чудеше се дали да не потърси помощ от някого, но нито една от възможностите не му изглеждаше достатъчно сигурна.
— Дали докторът ще се оправи, как мислиш?
Въпросът ѝ го върна часове назад, когато лежеше под чаршафите, правейки се на умиращ. Тогава изобщо не се замисли за възможните последствия и единственото, което искаше, бе да се измъкнат от непосредствената опасност.
— Не знам… Сигурно. Винаги може да каже, че ние сме разиграли сцената, като сме го заплашили, за да отмъкнем колата му.
— Разбра колко абсурдно звучи обяснението и добави: — Надявам се да успее.
Боряна кимна, облакъти се на края на леглото и сложи брадичка върху дланите си точно пред лицето му.
— Мислил ли си какво е да се превърнеш в бог? — внезапно смени темата тя.
Въпросът го изненада. Опита да се надигне на лакът, но бе прекалено уморен за това и се отпусна обратно назад. Лицето ѝ бе съвсем близо до неговото. Можеше да различи малки зеленикави петънца в светлокафявите ѝ очи.
— Не. Предполагам, е готино. Ти мислила ли си?
— Не спирам да мисля за това — усмихна се тя.
— Защо?
Тя не отговори веднага. Очите ѝ го изучаваха.
— Помниш ли, когато онзи ни залови пред пещерата? Когато те удариха.
Петър се завъртя върху леглото, търсейки по-удобна поза.
— Не много. Видях само тоягата да лети към мен в последния момент. След това нищо, докато не дойдох в съзнание. Тогава не знаех какво се е случило с теб и тръгнах да те търся, но полицаите ме арестуваха. Защо питаш?
— Защото тогава ме хванаха.
Петър не искаше да я разпитва. Предполагаше, че въпреки ентусиазма ѝ болката и унижението от безсилието и побоя са нещо, за което не трябва да я пита.