От опит знаеше, че непосредствено след подобни случки е необходимо да се разговаря с пострадалия, да се убеди, че не носи никаква вина, за да се минимализира ефектът на посттравматичния стрес. Случило му се бе, когато се наложи да убие онова момче, което се канеше да взриви патрула му.
Психологът в базата го убеждаваше, че е постъпил правилно и трябва да се чувства герой, защото е успял да спаси хората си. Само че понякога го връхлитаха кошмари, от които се събуждаше задъхан и изпотен. Кошмари, в които момчето стоеше пред леглото му с отнесена от куршума глава и го наблюдаваше с единственото си око, без да му каже и дума. А той лежеше парализиран, неспособен да промълви и звук, принуден да се взира в онова, което бе причинил. Понякога с момчето имаше и възрастна жена, майка му вероятно, която седеше до сина си и се взираше спокойно към парализираното му тяло. Искаше да извика, но не можеше. Никога не успяваше. Всъщност точно усилията да вика го будеха в крайна сметка.
По време на мисията му в Ирак се бе случвало да види ефекта от агресивно поведение, съчетано с физически и психически тормоз върху хора, попаднали в плен. Продължителната болка взема връх и води до отчаяние, но нищо не можеше да пречупи духа така, както липсата на надежда. Очите на тези хора оставаха празни дълго след като нищо вече не ги заплашваше.
Боряна бе различна. На няколко пъти едва не загуби живота си, Жоро умря в ръцете ѝ, спаси него самия и го измъкна от пещерата, устоя на разпитите на иманяря, но въпреки това се държеше така, сякаш нищо особено не се е случило.
Психолозите, които работеха с войниците, настояваха първоначалният дебрифинг да се проведе в рамките на двадесет и четири часа от събитието. Наричаха го вентилиране на емоциите. Това значително понижаваше опасността от развиване на посттравматичен стрес. Обикновено той се проявяваше в следващите шест месеца и ако не се вземеха мерки навреме, можеше да отключи реакции, които да доведат до фатален край. Момчетата с подобни симптоми бяха незабавно транспортирани обратно в страната, където ги поемаше екип от специализирани психолози.
Тук можеха да разчитат само на себе си. Не се заблуждаваше, знаеше, че нищо от преживяното не е отминало и се трупа някъде в съзнанието ѝ, чакайки удобен момент да се сгромоляса с цялата си сила върху нея. Засега тя успешно му се противопоставяше. Не беше подготвен за подобен разговор. Искаше да ѝ помогне, но не знаеше как.
— Съжалявам — каза. — Не исках да се стига дотам. Ако можех, бих…
— Не — прекъсна го тя тихо. — Не се притеснявай, ти нямаш никаква вина. Пък и не става въпрос за това.
Гледаше го, без да отмества очите си от неговите. Лека усмивка играеше в ъглите на плътните ѝ устни.
— Когато те видях да падаш, се парализирах. Буквално. Не можех да направя и крачка. Знаех какво следва, но не можех да помръдна. Онзи се надвеси над теб с вдигната тояга, а аз не можех да ти помогна. Тогава Славея ме сграбчи изотзад и ме стисна толкова здраво — помислих, че иска да ме удуши.
Говореше монотонно, без да променя интонацията или изражението си. Петър искаше да ѝ каже да спре, но не биваше. Трябваше да я изслуша. Това бе нещо, от което тя сама трябваше да се освободи.
— Хилеше се — продължи тя. — Хилеше се гадно и усещах мазната му потна кожа да се допира до мен. Сякаш това беше единственото важно нещо в момента — погнусата ми от допира до него. — Тя вдигна брадичка от ръцете си и се усмихна отнесено. — Тогава всичко се промени. От пещерата се появи сияние. Отначало беше едва забележимо, но постепенно се усили и заблестя така силно, че освети цялата гора.
Петър несъзнателно се бе навел към нея, следейки всяка дума.
— Сияние?
— Да. Но не беше само това. Заедно със сиянието дойде и глас. Съвсем тих, като далечен шепот. Напевен речитатив, който сякаш идваше отвсякъде. Отначало помислих, че е Жоро, но гласът изобщо не беше неговият. Освен това говореше древногръцки.
Боряна спря за миг, изучавайки реакциите му.
Нямаше причина да се съмнява в думите ѝ, но сияние, което ѝ говори, при това на древногръцки? Възможно ли бе да е пострадала повече, отколкото ѝ личеше? Защо тогава докторите не бяха открили нищо? Постара се да не издаде притеснението си.
— Гласът говореше на мен. Не съм особено добра в древногръцкия, но успях да разбера какво ми казва — продължи тя.
— Каза ми много неща, но не схванах всичко. Разбрах, че ще се извие вихрушка, която ще помете враговете ми. Каза ми да бягам, когато това се случи. — Тонът ѝ бе равен, но младата жена не успяваше да скрие емоцията под него. — Точно това се случи. Изведнъж от пещерата изригна вятър и понесе купища листа. Захвърли ги върху нас и ги завъртя като торнадо. Нищо не се виждаше. Тогава Славея отслаби ръцете си и аз хукнах. — Очите ѝ бяха потъмнели, а пръстите ѝ се забиваха в памучния плат на чаршафа, оставяйки дълбоки вдлъбнатини. — Бягах така, както никога не съм бягала. Гласът се загуби зад мен, вятърът — също. Следвах най-общо посоката, от която дойдохме, макар че тъмнината ми пречеше да се ориентирам. Тичах нагоре по склона, като се надявах да им се изплъзна. Почти бях стигнала до пътя, когато онзи ме настигна. Свали ме на земята и започна да ме рита. Малко след това дойде и Славея — тя спря за момент, но после каза кратко: — Останалото е ясно.