Петър нарочно пропусна последните ѝ думи.
— Кой е бил това, кой ти е говорил?
— Не знам — вдигна рамене тя.
— Не може да е бил Жоро?
— Абсурд. Гласът не беше неговият, а и този вятър…
— Как си го обясняваш?
Боряна отклони поглед и скръсти ръце пред гърдите си.
— Може би някои неща е по-добре да не бъдат обяснени.
Възможно ли беше да е имало и друг човек освен тях в онази пещера? Може би онзи, който бе взел купата.
— Помниш ли какво каза Жоро, когато го намерихме в пещерата? — вдигна поглед към него тя.
— Какво?
— Това, че някакъв мъж му е дал купата, за да я пази.
— Да, помня. Много странно, нали? Брадат при това… — гласът му заглъхна и той остана със зяпнала уста.
Изведнъж всичко си дойде на мястото. Изглеждаше толкова невероятно, че съзнанието му отказваше да го приеме. Сигурно през цялото време е било пред очите му, но той е отказвал да го разбере. Невъзможно, но пък чудесно наместваше всички необясними факти, с които се сблъскаха досега. Обясняваше изкопа, който някак необичайно се бе появил, за да разкрие входа към пещерата. Следите от един-единствен човек, които излизаха от пещерата. Дявол да го вземе, сега разбираше и защо повечето от пръстта се бе свлякла навътре, вместо да бъде изхвърлена навън. Обясняваше също и онази празна стая, скътана дълбоко в земните недра, където намериха празния пиедестал. Обясняваше брътвежите на Жоро за брадат мъж, който му поверява безценно съкровище. Но повече от всичко обясняваше думите на Виктор. Разбра защо този ритуален набор е толкова важен за него и организацията му. Онова за свещената линия и просветените, които са потъвали в забвение. Разбра, че всяка невероятна частица от историята, до която се бяха докоснали, бе истинска.
Избута се с ръце, без да обръща внимание на болката, седна в леглото и погледна Боряна. Очите му блестяха.
— Казах ти, че е откачено — усмихна му се тя.
Когато приключиха, Иван Генчев хвърли поглед към вратата на отделението, но не можеше да види дали полицаите още чакат отвън. Пациентът лежеше притихнал в леглото, вън от опасност. Манипулациите отнеха не повече от десетина минути, нищо сложно нямаше. Механично плъзна поглед по мониторите над главата на мъжа, докато обмисляше онова, което го очакваше.
Нямаше да е никак трудно да докажат неговото участие. Не се съмняваше в това, но се надяваше да има време поне до сутринта. След това щеше да изчезне. Канеше се да посети сина си в Германия внезапно и задълго. Поне такъв беше планът. Нямаше представа как ще продължи животът му след това, но не искаше да мисли толкова напред. Съществуваха различни варианти. Лекарската професия се ценеше навсякъде по света. В момента най-важното беше да остане жив. След това щеше да го нагласи някак. Сега обаче всичко изглеждаше много по-различно.
Изобщо не предполагаше, че полицаите ще се задействат веднага. Съжаляваше, че не избяга, след като помогна на Петър и Боряна, но нямаше как да предположи, че онзи полицай ще повика когото и да било толкова бързо. Наистина не го беше обмислил внимателно, но нямаше друг избор. Поне онези двамата трябваше да са наред, имаха достатъчно преднина, за да организират бягството си. Съвсем не на място, зад притеснението и паниката, той усети да се прокрадва някакво задоволство от факта, че бе успял да надхитри полицията. Надяваше се да успеят.
Посещението на Русев го уплаши до смърт, но за момента не се чувстваше в непосредствена опасност. Ако онзи искаше да го убие, можеше да го направи там, в празния коридор. Може би наистина не подозираха, че знае кой е убиецът на Кирето.
Докторът стоеше неподвижно, като само пръстите на дясната му ръка несъзнателно въртяха слушалката на стетоскопа.
Русев можеше да го разпита за Славея още докато бяха в полицията. Защо му беше да го търси на работа? При това, ако искаха да премахнат Петър и Боряна, биха се старали да избегнат срещата с него на всяка цена. Но полицаят се бе появил пред вратата му, задавайки странни въпроси. Дали това не означаваше, че всъщност никога не са имали намерение да ги убиват?