Докторът стисна слушалката в юмрук и замръзна.
Може би никога не е ставало въпрос за онези двамата, а за него. Възможно ли беше той да е мишената? Но тогава защо Русев го остави невредим? Защо беше необходимо да се среща с него и след това да си тръгва? Дали се бе отървал по чудо? Не беше това. Полицаят бе дошъл при него по някаква съвсем друга причина. Въпросите му нямаха смисъл, но той не беше дошъл да получи отговори. Просто искаше да застане очи в очи с него. Може би искаше да се увери, че е същият лекар, с когото се размина в нощта на убийството. И след като се убеди, да разчисти след себе си.
Тялото му се разтрепери.
Обмисли възможността да захвърли всичко, да хукне по стълбите и да изчезне, но бързо се отказа. Онзи можеше да го чака отвън, където никой не би му помогнал. За момента най-сигурното място беше тук, в болницата, сред хората. Налагаше се да остане тук, докато свърши смяната му, а после щеше да се измъкне заедно с всички. Не биваше да остава сам дори за минута.
Щеше да играе играта им, за да не им позволи да го отведат. Ако това се случеше, животът му щеше да бъде в техни ръце.
Изправи гръб и пое дълбоко въздух. Нещата излизаха извън всякакъв контрол. Не можеше да го допусне. Може би трябваше да излъже — да им каже, че им е помогнал, след като са го принудили. Само че едва ли щяха да му повярват. Засега трябваше да мълчи. С цената на всичко.
Сърцето му биеше в гърлото, когато излезе от залата и се насочи към полицаите. Опитваше се да излъчва безразличие и раздразнение, но не бе сигурен дали се получава.
Униформеният служител се бе облегнал на стената с наведена глава и ръце в джобовете, сякаш нищо от онова, което ставаше около него, не го засягаше. Валери Петков говореше по телефона. Хвърли разсеян поглед към него и се обърна на другата страна.
— Откраднат? — чу го да пита. — Кога?
Изглеждаше напълно погълнат в разговора и не обърна внимание, когато докторът застана до него. В коридора цареше пълна тишина и през телефона се чуваше тихият, но ясен глас на човека, с когото говореше.
— Да… Когато се прибирал от плажа. Телефонът е бил у сина ѝ. Той всъщност е негов, просто се води на името на майка му. Седнали на кафе и след това вече го нямало.
— Да не е загубен?
— Не, върнали са се веднага в кафенето, за да го търсят, но никой не е намирал нищо. Подозират, че извършителят е някакъв мъж, който седял на съседната маса.
— Могат ли да дадат описание?
— Няма да се наложи.
— Защо?
Доктор Генчев видя как устните на Петков се свиха в права линия. Явно мудният ход на разговора го дразнеше, но успяваше да се овладее.
— Да не са го намерили?
— Не, просто не им трябва описание. Имат нещо по-добро. Снимка.
— Как така?
— Хлапетата са си правили селфита, докато били в кафенето, знаеш — детинска работа. Хванали са в кадър и този, когото подозират. Да я пращам ли?
— Изчакай така — изръмжа Валери и отпусна ръката, с която придържаше малкото устройство до ухото си. Обърна се към, униформения и попита: — Можеш ли да получаваш снимки?
Онзи вяло поклати глава и отново впери поглед в обувките си.
— Телефонът ми е стар и не може да получава снимки. Ще ти се обадя след минута — каза Петков и затвори.
Завъртя се към доктора и го погледна, сякаш едва сега го забелязваше. Гледа го няколко секунди, след това се прокашля и каза:
— Трябва да получа снимка, която считам за важна, а апаратът ми е стар модел. Мога ли да ползвам телефона на някого, който има такава възможност?
Черните му очи се бяха присвили, сякаш се прицелваше в нещо. Докторът физически усещаше напрежението, което излъчваше полицаят. Не знаеше дали трябва да помага на този човек, но по всичко изглеждаше, че засега са изместили фокуса си някъде другаде. Затова реши да им съдейства с надеждата, че ще го оставят на мира и ще си отидат. Извади от джоба на престилката си смартфона, който бе пристигнал предния ден като подарък от Марин по случай първата му заплата.
— Ето. Този може. Само че не знам как става, съвсем нов е.
Валери се замисли за миг, набра отново някого от своя телефон и когато отсреща му отговориха, вдигна очи към него.
— Кой е номерът?
Иван Генчев продиктува цифрите и зачака. Само след няколко секунди мелодичен сигнал извести за получаването на съобщението. Протегна ръка, за да подаде устройството на полицая, но той не го пое. Вместо това му каза с виновна усмивка: