— Да, но с налагането на монотеизма нещата добиват съвсем друго звучене. Без, разбира се, това да изключва елемента на стремеж към единение с бога. Не е точно хиерогамия, но сякаш във всяка религия има елемент, който загатва за подобна възможност.
Петър погледна през прозореца и добави:
— Нищо чудно канонизирането на светците в християнството да е синкретизиран остатък от подобен древен ритуал.
— Ето защо Херос присъства навсякъде — обади се Боряна.
Той обърна глава към нея.
— Беше на плочата в нишата с ритона — поясни тя. — При това на дъното, сякаш предлага в дар ритона. След това онзи надпис, помниш ли?
— Ще те води… Херос. Мислех, че това е препратка към ключа, издълбан в плочата.
— Да, но не само това. Той е посветеният след акта на хиерогамия. Събирателен образ на хората, преминали през ритуалите. Затова древните хора са го изобразявали при погребения като посредник между нашия свят и този на мъртвите. Било е някакъв остатък, митологизиран факт, който е приел друга форма.
— Докато всъщност той е антроподемон, божеството, което ходи по земята.
— Син на Великата Майка и на самия себе си.
— На себе си? Как така?
— Кръвта — каза кратко тя. — Дава част от себе си и взема онова, което Майката му дава. В акта на хиерогамия Синът Слънце опложда Майката Земя, с което се завършва хтоничносоларното единение. Ражда се син, който носи и двата знака в себе си.
Петър се бе облакътил на леглото, напълно забравил за раната в рамото си.
— Това бог ли го прави?
Младата жена се поколеба.
— Кой знае? Защо иначе е цялата тази история?
— Да — съгласи се той. Споменът за мъжа, който се бе опитал да ги погуби, го накара да се намръщи. — Виктор. Има всички части на набора. Сега какво следва?
— Сега му остава да изпълни ритуала по посвещението.
Петър се замисли. Онзи спомена възраждането на нов месия, който трябвало да поведе човечеството по друг път. Отпусна се назад върху възглавницата и попита:
— Дали чертите на характера се запазват и след като бъде… хм… трансформиран?
— Не знам — отговори Боряна. — Никога не съм виждала човек, който се е превърнал в бог.
— Перспективата никак не изглежда добре, нали?
Тя поклати отрицателно глава.
— Мисля, че ако всичко това се осъществи, не ни чака нищо добро.
— Може вече да е късно — каза Петър и после бързо добави:
— Ако, разбира се, това може да се приеме за истина.
Виктор имаше всичко необходимо, за да извърши ритуала. Стенописите и в храма под Бакърлъка, и в стаята под гробницата на Дромихет изобразяваха едни и същи части. Нямаше основание да мисли, че може да му е необходимо и нещо друго. Дали женската фигура също бе реална? Възможно ли бе Великата Майка да съществува и някак да бъде призовавана? Нищо от фреските не обясняваше това. Може би Боряна наистина беше права, когато му каза, че всяка жена е богиня. Може би не бяха разбрали докрай ритуалните действия и нейното присъствие изобщо не беше необходимо.
— Навярно вече на земята има нов месия — каза накрая той.
— А може би не.
Петър изненадано завъртя глава към Боряна. В очите ѝ проблясваха игриви пламъчета.
— Защо?
— Последните думи на Жоро. Сещаш ли се?
Той смръщи вежди в опит да възстанови случилото се през последните мигове в пещерата, но спомените му не бяха ясни. Навярно съзнанието му е било замъглено от шока и изтичащата кръв. Или пък обезболяващите лекарства му пречеха да си припомни.
Боряна видя затруднението му и продължи:
— Спомена, че купата няма сила там.
— Да, каза нещо такова… Тоест трябва да е някъде извън пещерата?
— Да.
— В някой друг храм? Пак някъде из земните недра?
Тя се изправи, изви гърба си в дъга, протегнала ръце над главата си, докато звучно изпука и се приближи до прозореца.
— Не знам. Там е работата, че не знам.
— Какво точно каза Жоро?
— Каза, че ритуалът няма сила там.
— Окей, друго?
— После, че трябва луна.
— Да, сякаш се сещам сега, като го казваш — каза Петър и прекара пръсти през косата си. — Каква луна?
Боряна стоеше, загледана в лунния диск, който се издигаше в средата на ясното небе. Едва забележима сянка от единия край не му достигаше, за да стане окръжността по края му перфектна. Назъбените хребети в далечината проблясваха, сякаш посипани със сребърен прах.
— Пълна — отговори тя. — Мисля, че имаше предвид пълна луна.
Петър стана внимателно и се приближи до нея, придържайки ранената си ръка.
— Значи, още нищо не е загубено.