Боряна се обърна към него. Лицето ѝ беше съвсем близо до неговото. Гледаше го спокойно, с лека усмивка.
— Не съм сигурна, Пете. Този път нямам никаква идея. Освен това не съм сигурна дали не искам да зарежа всичко и да избягам.
— Трябва да ме разбереш, в онзи момент бях сигурен, че обмисляте убийството им.
Доктор Генчев не спомена, че тогава включваше и себе си в това число. Вече нямаше смисъл да обяснява.
Валери Петков се бе настанил удобно, скръстил крака във фотьойл с дървени облегалки, в стаята за почивка на лекарите от интензивно отделение и го слушаше разсеяно. Вдигна тежката керамична чаша, за да отпие глътка кафе, но установи, че го е привършил. Макар и нелогични, действията на лекаря изглеждаха оправдани. Не можеше да му се ядоса, въпреки че заради неговата намеса се налагаше да започне всичко едва ли не отначало. Колко ли уплашен трябваше да е човек, за да бъде толкова подозрителен? Може би не бяха много хората, които щяха да постъпят така, но това изглеждаше като най-правилното нещо, което можеше да се направи в подобна ситуация. Когато смяташ, че полицаите искат да те убият, не ти остава голям избор. Сега разбираше и защо докторът изглеждаше толкова напрегнат, когато говориха с него.
Мисълта, че негов колега може да е причинил смъртта на Калев, не го шокира толкова, колкото очакваше. Чувството, което изпитваше, бе по-скоро на отвращение и яд. Макар и не толкова често срещана, корупцията беше нещо, с което цялата държава с години опитваше да се пребори. Невидимите пипала на организираната престъпност достигаха до най-високите управленски етажи. И все пак толкова директни действия като хладнокръвно убийство бяха абсолютно недопустими. Не можеше да побере в ума си как е възможно някой да падне толкова ниско.
Донякъде можеше да разбере колеги, които прикриват или манипулират сведения, или дори прекратяват производства срещу неизвестни благодетели. Не ги оправдаваше, но можеше да ги разбере. Лесно би могъл да се досети за причините. Ниските заплати, напрежението и на практика непрекъснатото работно време чудесно ги илюстрираха. Макар и никога да не бе срещал подобни хора, той знаеше, че съществуват. Недопустимо, но в някаква степен това можеше да бъде обяснено.
И все пак човек от системата да се превърне в оръдие за мръсни поръчки, минаваше всякаква граница. Валери се размърда върху удобния фотьойл. Истински ненавиждаше предателствата. Колегата му бе предал всичко онова, което го караше да идва всяка сутрин в дирекцията. Работата им бе да защитават обществото от престъпността, а не да се превръщат в част от нея. Именно усилията на всеки служител, като се започне от най-ниското ниво, създаваше среда на сигурност и спокойствие. Убежденията му бяха непоклатими. Ако Русев бе замесен в степента, в която докторът подозираше, нищо не можеше да го оправдае.
— Сигурен ли си, че точно той е човекът, с когото се размина онази нощ? — попита.
— Да, напълно.
Докторът се беше успокоил и макар и да осъзнаваше каква грешка бе направил, запращайки Петър и Боряна в неизвестното, усещаше, че някаква огромна тежест се е свлякла от сърцето му. Разказа всичко, без да скрива нито една подробност — как е помислил, че се готви убийството им, как е решил да им помогне да се измъкнат и как успяха да го осъществят. За съжаление, се оказа, че с това той може би им бе навредил повече, отколкото да им помогне.
— Ще ги намерите, нали? — попита.
Валери кимна.
— Имам предвид, преди да е станало твърде късно.
— Надявам се.
— Глупаво се получи, но исках да им помогна…
Полицаят насили уморена усмивка.
— Всъщност най-вероятно точно това си направил.
Гледаше в очите на лекаря, който не смееше да зададе въпроса, който го вълнуваше. Отговори му.
— Подозирам, че Венци Русев е дошъл в болницата заради тях. От това, което ми казваш, оставам с впечатлението, че се е натъкнал на оперативната група и е опитал да се измъкне. По някаква причина му се е наложило да се скрие някъде и тогава се е сблъскал с теб. Няма от какво да се безпокоиш.
Валери не добави, че ако Русев искаше доктора мъртъв, той нямаше сега да говори с него.
— Ще арестувате този полицай, нали?
Можеше да предположи защо лекарят се интересува от това.
— Не се безпокой, ще го хванем — отговори. След миг добави: — Преди да опита да навреди на когото и да било.
— Как ще го намерите?
Полицаят се усмихна уморено. Отговорът на този въпрос беше лесен.
— Той не знае, че сме по петите му, нали така? Сам ще се появи само след няколко часа.