Докторът сякаш си отдъхна.
— А сега какво? — попита.
— Сега — каза Валери и се надигна уморено. — Сега отивам да работя.
Усещането, което го мъчеше от самото начало — онова, че някъде е виждал Венци Русев — бе придобило по-осезаема форма. Налагаше се отново да прегледа записите от охранителните камери на хотела, в който бе убит професор Николов.
Петър се взираше в очите ѝ и търсеше следи от страх. Не видя нищо друго освен спокойно очакване.
— Да избягаме — повтори той. — Къде да избягаме?
Тя продължаваше да се усмихва.
— Не знам. Някъде, където никой не може да ни достигне.
Петър въздъхна. Може би не трябваше да я заблуждава.
— Няма как, Боре. Можем само да се крием и да чакаме подходящ момент, докато всичко свърши.
— Кое да свърши? Да не си мислиш, че ще ни оставят на мира, след като онзи мине през ритуала? Няколко човека са мъртви, а ние знаем прекалено много и сме идеалните изкупителни жертви.
— Може и да е така — съгласи се той. — Но въпреки всичко не можем да рискуваме сега. Най-разумно е да се притаим и да поизчакаме, докато настъпи подходящ момент. Да напуснем страната може би…
— Какво да чакаме? — отвърна тя рязко. В гласа ѝ се долавяше трептене. — Докога да чакаме? Не виждаш ли, че винаги са пред нас и знаят всеки наш ход? Не искам да седя и да чакам някой да ме открие!
Нямаше да се получи, Петър бе сигурен в това, само че тя едва ли щеше да го разбере точно сега. Имаше и нещо друго, което го занимаваше през целия път насам. Не го бе формулирал ясно, но си струваше да помисли над него.
— Не се ядосвай — отвърна той.
Стараеше се да говори тихо, но без да звучи наставнически.
— Просто разсъждавам. Има нещо друго, което си мисля.
Тя не каза нищо. Свитите ѝ очи блестяха, сякаш заредени с електричен заряд, който само чака подходящия момент да изпепели някого.
— Тази история с полицаите… Може би малко прибързваме. Няма как всеки полицай в страната да е участник в конспирация, целяща гибелта ни. Може би трябва да потърсим помощ някъде другаде.
— И да ни арестуват веднага? Не го мислиш наистина, нали?
— Попита Боряна.
— Не, не го мисля.
Петър нарочно не продължи мисълта си. Искаше да хване вниманието ѝ, за да я измъкне от раздразнението, което заплашваше да прерасне в истерия.
— А какво тогава?
Гласът ѝ още трепереше, но зад смръщените вежди лицето ѝ издаваше интерес.
— Мисля, че трябва да отидем в полицията. Не при Петков, някъде другаде, разбира се — побърза да поясни той, — когато можем да представим неопровержими доказателства кой стои зад всичко.
Лицето почти не се виждаше, тъй като човекът сякаш умишлено бе търсил зоните, в които камерите нямат покритие, но приликата бе твърде голяма, за да е просто съвпадение. Венци Русев бе влизал в хотела малко след Калев и Цанков.
Натисна паузата и се облегна обратно в стола зад бюрото си. Екранът пред него излъчваше бледо сияние, което осветяваше лицето му с мъртвешка светлина. Очите му бяха подпухнали и зачервени, а торбичките под тях сякаш се бяха увеличили двойно.
Погледна часовника си. Отдавна минаваше полунощ. С неудоволствие протегна ръка към телефона и хвана слушалката. Поколеба се за миг, след това набра дежурния.
Докато сигналът звучеше в ухото му, той набързо прехвърли фактите в ума си. Трябваше да е конкретен и точен. Началникът на дирекцията не желаеше да му губят времето с празни брътвежи дори когато не го будеха посред нощ.
Очите ѝ все още хвърляха мълнии, но определено бе успял да привлече вниманието ѝ.
— Това е единственият ни шанс — каза меко.
Тя го гледаше, прехапала долната си устна. Гърдите ѝ се повдигаха учестено.
— Искаш да ги заловиш ли? Да ги принудиш да си признаят?
В тона ѝ прозираше насмешка, но Петър не обърна внимание.
— Не.
— А какво тогава?
— Нека да оставим това на полицията. Ние само трябва да ги заведем до тях.
Боряна се обърна към прозореца, без да каже нищо. За момент му се стори, че по лицето ѝ премина сянка на разочарование.
— Дори и да има замесени полицаи, няма как всички да знаят за тях и да ги прикриват.
— Защо тогава не отидем в полицията още сега? — попита тя. — Вече сме достатъчно далеч, предполагам, че сме в район на друго управление.
— Защото така няма да стане. Представи си двама, които са издирвани по подозрение в убийство…
— Убийства — поправи го тя.
— Добре, убийства. Двама бегълци, които на всичко отгоре се укриват, изведнъж да се появят в някое полицейско управление, претендирайки за невинност. При това в свое оправдание разказват някаква невероятна история, за която нямат никакви доказателства. Какво мислиш, че ще се случи?