Той продължи, сякаш не я бе чул.
— Онзи, който преминава през ритуала, всъщност е неин син, който трябва да сподели с нея кръвта си. Но е роден от нея. Само че тя е образ на подземното.
Боряна съсредоточено го гледаше, без да го прекъсва.
— Символът на майката обикновено е пещера, нали така?
— Попита Петър и продължи, без да дочака отговор: — Синът е човек, ако се вярва на нашата интерпретация за ритуала. Човек, който се ражда от пещера. Коя пещера ражда човек?
Младият мъж млъкна и обърна глава към нея. Гледаха се напрегнато няколко секунди, докато накрая археоложката каза:
— Има такива пещери.
Неочаквано тръпката от предстоящия арест я нямаше. Нямаше го онова забързано туптене на сърцето, трескавото очакване и несигурността. Вместо това нервността и очакването бяха заменени от студена пресметливост. Подобно на лавина, която се засилваше по стръмен планински склон, желанието за възмездие изместваше всички други усещания. Валери вдигна малката чашка с кафе и остави горещата горчива течност да се задържи върху езика му, преди да преглътне. Кафето сякаш не му действаше. Вероятно общата умора, акумулирана от безсънните нощи, караше тялото му да реагира необичайно.
Началникът му бе поел в свои ръце операцията по задържането на Русев. По негово настояване не оставиха хора отвън. Не искаше да му дадат шанс да ги забележи и да се измъкне. Вместо това групата по задържането окупира съседните стаи рано сутринта и се притаи в очакване. Валери се досети, че иска да си припише всички заслуги по разкриването на корумпиран полицай, но това не го разочарова. Дори напротив — стараеше се да избягва всякакво медийно внимание. Единственото, което го интересуваше, бе да приключи с това веднъж завинаги.
Двама мъже от сектор „Вътрешна сигурност“ седяха притихнали на малкото продънено канапе. Беше ги виждал по коридорите на дирекцията, но не знаеше имената им. Те така и не се представиха. Единият бе млад мъж с наднормено тегло и топчесто лице, а другият, макар и да изглеждаше по-възрастен, бе в завидна форма. Очилата, които носеше, му придаваха вид на достолепен гимназиален учител. Не говореха много, но Валери успя да разбере, че са наредили подготовка за арест и в управлението в Търново, в случай че по някаква причина заподозреният се отправи натам. Нямаше защо да се учудва, за разлика от редовите служители тези полицаи разполагаха с неограничен ресурс, когато ставаше дума за вътрешната сигурност.
Прозорецът на канцеларията му бе широко отворен, но въздухът не помръдваше. Горещината, макар и толкова рано сутринта, бе нетърпима. Валери се приближи за глътка свеж въздух и разкопча едно копче от ризата си.
Погледна през зелените клони на дърветата и видя почти празния тротоар, който водеше към стълбите на дирекцията. Служителите тъкмо започваха да идват на работа. Двама униформени полицаи вървяха рамо до рамо и си разказваха нещо, което ги разсмиваше. Няколко стъпки зад тях висока, леко прегърбена фигура приближаваше с отмерени равномерни крачки. Валери на мига разпозна Венци Русев и се отдръпна назад. Обърна се към двамата на дивана и каза кратко:
— Идва.
Мъжете се изправиха пъргаво и се приближиха до него.
— Отвън ли е? — попита по-пълният.
— Да. Върви към входа.
Другият вдигна малко уоки-токи до устните си и каза:
— В готовност. Обектът влиза в сградата. Действате, когато влезе в канцеларията.
Виктор потропваше нервно по тавана на черната лимузина, докато очите му шареха из паркинга на втори терминал на летище София. Не забелязваше нищо подозрително. Естествено, нямаше от какво да се тревожи. Наложи се набързо да смени беемвето с мерцедес, но това не го затрудни. Никой не подозираше истинската му самоличност и нямаше как да го намерят. След като се измъкна от пещерата, проведе няколко телефонни разговора, които го увериха, че няма причини да спира точно сега. Не се случваше за пръв път.
Още малко оставаше. Съвсем малко. Тази нощ всичко щеше да приключи. Или да започне. Утрото щеше да посрещне един нов свят. Нов и различен. Свят, в който правилата щяха да са други.
Погледна към багажника на лимузината и лека тръпка премина през лицето му. Сякаш усещаше едва доловима вибрация, която проникваше през плътно затворения капак. Подобно на звук със свръхниска честота, вибрацията се долавяше с тялото вместо със слуха. Може би си въобразяваше, но откакто всички части на ритуалния набор се събраха на едно място, въздухът около тях сякаш вибрираше подобно на маранята над сгорещен асфалт и не позволяваше да фокусираш очите си.