Приближаваше към входните стъпала на дирекцията, преговаряйки наум лъжата си за причината да посети доктора в болницата снощи, когато звънът на телефона му го стресна. Намръщи се, но прие разговора.
— Ало? Мило? — чу звънливия глас на Елена. — Чуваш ли ме?
— Да — отвърна той, поставяйки крак на първото стъпало. — Кажи.
— Къде си?
— В Бургас, защо? — Застина така, разкрачен между тротоара и стъпалата.
— Ох… — отдъхна си тя. — Ако знаеш само как се притесних.
— Защо, какво има?
— Ами… Идваха да те търсят.
— Кой?
— Онези, от „Вътрешна сигурност“.
Сърцето му сякаш пропусна удар. Някаква студена вълна се надигна и пропълзя по гърба му, обхващайки цялото тяло. „Вътрешна сигурност“? Как изобщо би могла да разбере? Обикновено действаха извънредно внимателно, никой не подозираше какво ги интересува.
— Сигурна ли си? — попита.
Секретарката се поколеба.
— Ами… Нали знаеш, че идвам рано, преди началника, понеже кафето му трябва да е горещо.
— Да?
— Когато отидох, заредих машината и влязох да почистя бюрото му. Обаче той вече беше там заедно с онези.
Студената вълна отмина и остави усещането за лек електрически импулс, който бе изопнал нервите му докрай. Ситни капчици пот започнаха да се събират по високото му, голо чело.
— И какво? — попита. — Как разбра, че се интересуват от мен?
— Чух ги.
— Какво чу? — гласът му прозвуча малко по-остро, отколкото му се искаше. — Дай малко по-подробно.
— Те спряха да говорят, когато влязох, но докато приближавах вратата, успях да чуя, че шефът обяснява как те е изпратил до Бургас заедно с онзи… другия. Беше много ядосан и говореше високо.
— Само това ли беше?
— Не. На излизане ги чух да питат дали си участвал в разработки на Златанов. Нарочно се забавих пред вратата — каза момичето, като в гласа му се долови известна студенина. — Мислех, че е важно.
— Разбира се, Ленче, важно е — насили се да прозвучи мило той. — Разработваме едни неща заедно, затова са били с шефа. Това означава, че работата е потръгнала. Спокойно, всичко е наред.
— Добре… — каза Елена тихо. — А кога… кога ще се видим?
— Съвсем скоро. Само да свърша тук, и се прибирам. Може да намина още довечера, ако искаш.
— Ще успееш ли? — студенината внезапно изчезна от гласа ѝ.
— Сигурно. Само че сега трябва да затварям, че имам работа.
— Да, да, окей. Няма проблем — съгласи се тя. — Хайде… до довечера.
— До довечера — отвърна кратко Венци и затвори.
Стоеше неподвижно в сянката, която сградата на Областната дирекция на полицията хвърляше, и гледаше в телефона си с празен поглед. Ръцете му трепереха.
По всичко изглеждаше, че са тръгнали по петите му. Можеше и да греши, но нямаше друга причина служителите от сектор „Вътрешна сигурност“ да се интересуват от него. Елена не бе успяла да научи какво разследват, но в неизказаните ѝ думи можеше да долови онова, което всеки полицай знаеше — проявата на интерес от тези хора завършваше с показни арести. А той имаше какво да им предложи.
Завъртя се рязко и с бързи крачки се отправи обратно.
Полицаите от „Вътрешна сигурност“ работеха в пълна тайна, никой не подозираше какво разследват, докато не арестуваха някого. Фактът, че са били толкова рано сутринта при шефа му, можеше да означава само едно. Готвеха се да го задържат. Не знаеше по какво обвинение, нито можеше да предположи откъде е изтекла информацията, но едно бе сигурно — бяха по петите му.
Може би онзи страхлив доктор най-накрая се бе разприказвал. Или са заловили Златанов и той го е издал, за да се отърве — точно както го бе заплашил. Заля го чувство на яд от провалената операция, в която бе имал възможност да отстрани Славея. Ако го бе премахнал, всичко можеше да се развие различно. Само че бе пропилял шанса си.
Каквато и да бе причината, не можеше да се върне повече в дирекцията и да продължи да се преструва. Едва сега осъзна, че навярно го очакваха и в канцеларията на Валери Петков.
Въпреки горещината раменете му се разтърсиха от студена тръпка.
Озърна се, но не забеляза никого. Стисна зъби и ускори крачка. Дявол да го вземе, ако снощи беше отстранил доктора, всичко щеше да се нареди другояче. Единствено той можеше да потвърди самоличността му. И Славея, разбира се. За миг обмисли възможността да издири лекаря и да реши проблема веднъж завинаги, но се отказа. Нямаше толкова време, а и той навярно беше под наблюдение. Нямаше как да се добере до нито един от двамата.