Може би беше време да изчезне. Да прибере заделеното за черни дни и да се скрие на някой топъл остров, където да пие коктейли под палмите, докато гледа залезите. Макар и да се стараеше да отдалечи този момент, Венци знаеше, че може да му се наложи спешно да напусне страната, и се бе подготвил за това.
Метна се на първия автобус, който заминаваше за София, и се отпусна на седалката.
Движението по магистралата бе намаляло и лимузината летеше необезпокоявано към далечната си цел. Двата охраняващи автомобила ги съпровождаха отпред и отзад, възпрепятствайки всеки опит някой да се вклини между тях. Предвид обстоятелствата Виктор предпочете да шофира сам, вместо да вземе шофьор. Не искаше никой да ги безпокои. Срещите му с предводителя бяха твърде редки и обикновено се осъществяваха в присъствието на други хора — по време на официалните церемонии.
Никой не знаеше кой е той и откъде идва. Говореше с лек австралийски акцент и това можеше да бъде единственият маркер за неговия произход. Някои казваха, че в младостта си е бил забележителен оперативен работник на ядрото, избран поради изключителния си интелект. Виктор допускаше подобна възможност, защото в редките случаи, когато бе говорил с него, бе покорен от ерудицията и интелектуалното превъзходство, срещу което не би могъл да се съпротивлява.
И този човек му се бе доверил. Само на него. Единствен той знаеше силата на Кабирските мистерии. Онези, които бяха послужили за отправна точка на Елевзинските мистерии, които пък от своя страна бяха в основата на почти всички мистични или окултни тайни братства. Основа, която бе непълна и изкривена. Но дори зрънцето истина, затворено в нея, пленяваше търсещите умове навсякъде по света.
— Взел съм нещичко за освежаване — каза Виктор, обръщайки глава към стареца. — Няколко сандвича и напитки. Или предпочитате да спрем някъде?
Човекът се усмихна, без да променя позата си.
— Не е необходимо. Нямам нужда от нищо — отвърна с едва доловим, напевен акцент. — Направи достатъчно, Виктор.
Въпреки пестеливите думи, знаеше, че възрастният мъж го цени. Сигурен бе, макар и да не бе получавал нищо повече от благосклонен поглед понякога. Не му беше нужно повече. Мисиите, които му възлагаше, сами говореха за това колко важен е той за него. Не се случваше често предводителят лично да поставя задачи. Всъщност Виктор не можеше да се сети за никого другиго от приближените, който да има позволението му да се свързва директно с него. Не се заблуждаваше, знаеше, че не е единствен. Но единствено той не се бе провалил.
— Постижението ти е забележително — сякаш долови мислите му мъжът. — Трябва да подчертая удовлетворението си, че точно ти успя да изпълниш предназначението си.
Предназначение. Думата отекна в съзнанието му. Носеше смисъла на инструмент, създаден в стерилна лаборатория. Знаеше, че е вярна, и не го обиждаше. Всички години на последователен анализ и внимателно планиране накрая доведоха до онова, за което бе създаден.
Обърна глава към пътя и остави мислите си да се върнат в миналото.
Когато преди четиридесет и шест години класната му го отдели от другите парцаливи хлапета в класа и го поведе към странния мъж, говорещ почти неразбираем български, той разбра, че с досегашния му живот е свършено. Човекът се усмихваше, но топлите му кафяви очи го пронизваха, достигайки до най-тъмните кътчета на душата му. Странно, но тогава не усети страх, нито дори безпокойство. Напротив, изгаряше от любопитство да разбере защо този човек се интересува от него. Твърде малък бе загубил родителите си, без да запази никакъв спомен за тях, и това донякъде можеше да обясни реакцията му. Искаше да види какво следва, искаше да му се случи нещо вълнуващо. Човекът му зададе няколко въпроса и той дори не помисли да излъже. Мъжът не се интересуваше толкова от отличните му оценки, колкото от живота му. Пита го за приятелите му и за любимите му игри. Тогава въпросите нямаха никакъв смисъл, но сега Виктор разбираше, че успешно е преминал тест, дори шансът за който бе даван твърде рядко.
Животът му наистина се промени. Не по начина, по който очакваше, но се промени. Никога повече не видя онзи човек, но беше сигурен, че точно той стоеше зад преместването в друго училище, далеч от родното му място. Живееше при хора, с които никога не успя да постигне близост, но той и не търсеше такава. Приемните му родители не възразяваха срещу редките детински изблици, но се стараеха да ги ограничат до минимум. Даваха му всичко, от което имаше нужда, с изключение на топлина и емоция. Насочи енергията си в учението и накрая завърши първи по успех.