— Какво? — несъзнателно попита Славея.
— Враг. Мен. Ще посветя ресурса, с който разполагам — а ти имаш бегла идея колко е сериозен — за да те унищожа.
— Но… Но аз… Наистина имам нужда… Не можеш да ме оставиш така — почти проплака Златанов. — Свърших всичко, което искаше от мен. Благодарение на мен ти успя да вземеш всичко, което искаше.
— Единствено защото аз стоях зад теб, Златанов — въздъхна Виктор. — Всичко можеше да свърши различно, макар и да не го вярвах наистина. Не успя да превъзмогнеш алчността си, нали? Как беше онази поговорка? Храни куче да те лае. Да, точно така. Ти живя живот, който малцина имаха, безнаказано и свободно. Нормално бе да се главозамаеш. Не успя да надскочиш природата си. Нямам повече нужда от теб, Златанов. Ти изпълни предназначението си. От този момент нашето познанство приключва и те съветвам много сериозно да забравиш за него. Знаеш колко дълги са ръцете ми. Могат да те достигнат, където и да се скриеш.
Виктор свали телефона от ухото си и прекрати разговора, прекъсвайки разгорещените обяснения на Златанов. Хвърли устройството под таблото и се подсмихна леко.
— Някакви проблеми? — попита възрастният мъж до него.
— Не — отвърна Виктор. — Просто досадна подробност, която трябваше да изчистя.
Валери Петков успя да чуе дискретното почукване едва от втория път. Виковете му навярно огласяха целия коридор.
— Да — извика, без да отделя изгарящия си поглед от по-възрастния мъж.
Вратата се открехна и оттам надникна униформеният дежурен, който следеше за пропускателния режим на дирекцията.
— Викали сте ме? — попита той, докато затваряше след себе си.
Петков завъртя глава към него.
— Ти ли беше на пропускателя?
— Да.
— Говори ли с шефа?
Полицаят кимна.
— Добре, кажи отново какво стана.
Преди да отговори, униформеният огледа двамата от „Вътрешна сигурност“ с любопитство. Не подозираше за провежданата операция, но не му бе трудно да се досети какво се случва. Знаеше кои са тези мъже, освен това въпросите, които му зададоха, преди да го пратят при Петков, бяха съвсем конкретни. Някой яко се бе издънил.
— Колегата стоеше на стълбите и говореше по телефона. Аз изобщо не бих му обърнал внимание, но се сетих, че вчера вие го доведохте късно вечерта, затова се загледах — уточни той и добави: — После се обърна и тръгна обратно.
— Само това?
— Да.
— И не е говорил с никого преди това? — намеси се мъжът, с когото Петков се караше допреди трийсет секунди.
— Не, поне не съм забелязал. Вървеше сам.
— Нещо друго? Нещо необичайно?
— Ами… не знам — вдигна рамене полицаят. — Нищо необичайно нямаше. Не съм го наблюдавал специално. Може би, ако знаех…
— Благодаря ти — прекъсна го Валери. — Това е достатъчно.
Служителят го гледаше, без да помръдне. Искаше да научи подробности, но не смееше да попита.
— Ако имам нужда от теб, ще те повикам — добави Петков и го поведе към вратата.
Затвори я внимателно зад гърба му и се обърна. Устните му се бяха опънали в права линия. Заподозреният в поне две убийства се измъкна заради некадърността на двамата пред него.
Искаше да изтрие самодоволните усмивки от лицата им, но някак не можеше да събере повече сили за кавги. Сякаш краткият разпит на униформения полицай бе изсмукал волята му.
— Добре, колега — прокашля се по-младият от двамата, онзи с наднорменото тегло — ще предприемем нова операция. Няма да се измъкне. Засега искам да ми предоставите всичко, което имате по случая.
Валери го изгледа безизразно.
— Ние поемаме оттук — добави по-възрастният.
— Моля?! — едва успя да попита. — Вие ще поемете оттук? Какво ще поемете? — Трудно дишаше и усещаше някакво стягане в гърдите. — Искате да провалите разследването ми?
— Не, в никакъв случай. Вие си продължавате, но Русев го поемаме ние.
Двамата се усмихваха, докато вървяха към вратата.
Петков ги изпревари и застана пред тях, препречвайки пътя им.
— Няма да стане.
Думите излетяха със свистене през свитите му устни.
— Моля? — на свой ред попита възрастният мъж.
— Няма да стане — повтори Валери през зъби. — Венци Русев е основен заподозрян по два случая и вие няма да ме държите далеч от него.
Мъжете го гледаха с недоумение. Никой досега не се бе осмелявал да им противоречи.
— Вече се издънихте веднъж — продължи Петков, изстрелвайки думите. — Този човек е опасен и имам всички основания да вярвам, че е възможно да извърши ново убийство. Дори повече от едно. Въоръжен е, проверих вече — пистолетът му е у него.