— Не се тормози, миличка, рови си колкото искаш.
Младата археоложка се поколеба за момент. Докато слизаше към фоайето, се спря на два варианта, които биха могли да ѝ подскажат къде да търси Петър. Единият включваше нейни колеги, които със сигурност биха ѝ помогнали. Само че това беше вариант, който тя не искаше да използва. Не и след онова, което се случи с Жоро. И Антон. Нямаше да допусне някой друг да пострада заради нея.
Оставаше вторият, малко по-труден, но за сметка на това безопасен, вариант. Вездесъщият интернет.
Убедена бе, че отговорът се намира на един клик разстояние, стига да предложиш правилните параметри на браузъра.
Нямаше начин Петър да знае къде да търси тази пещера, а тя да не е в състояние да я намери. Със сигурност бе чувала за това място, а е възможно дори да го бе посещавала преди години, без да може да го идентифицира точно сега.
Пръстите ѝ уверено затракаха по клавиатурата. „Пещера“ беше първото, което написа. След това добави „богиня“ и натисна клавиша „ентър“.
Резултатите се появиха мигновено. Отвори първата връзка, след това втората, а накрая само проследяваше описанието в резултатите, без да ги отваря. Връзките водеха до сайтове, пътеписи, форуми, които изглеждаха твърде далеч от целта. Може би някъде из форумните дискусии се намираше и отговорът, който търсеше, но не разполагаше с време. Трябваше да открие местоположението на пещерата, да се добере дотам, да издири Петър и да залови лошите. Прехапа устни. Добре, де, поне да издири Петър. После щеше да мисли за лошите.
Постави курсора в полето и сложи пръсти върху клавишите. Двете думи не бяха достатъчни, за да я насочат. Какво още?
Написа „пещера“ и „богиня майка“.
Прегледа резултатите, но отново ѝ се сториха твърде общи, макар че отдели повече време на всяка връзка.
Опита с „пещера“, „богиня майка“ и „раждане“.
Някои от връзките изглеждаха обещаващи, но след като се зачете, установи, че това са сайтове на хора, които редяха измислици, представяни като драматични разкрития на древни тайни. За съжаление, интернет пространството бе достъпно за всички и нямаше филтър, който да отсее плоските напъни за сензационни открития от истинските исторически факти. Освен това повечето резултати се повтаряха с тези от предните опити.
Отпусна ръце и се замисли. От години обсъждаше с колегите си необходимостта от виртуална библиотека, съдържаща описание на всички археологически находки и теории. Съществуването на подобна библиотека би ѝ позволило само с няколко клика на мишката да открие онова, което я интересува.
За съжаление, подобен проект би бил изключително труден за реализиране въпреки безспорните ползи, в които никой не се съмняваше.
Необходимо бе да премисли отново какво ѝ е известно. Със сигурност думите, които пишеше, се въртяха около отговора, но не бяха достатъчни.
Какво знаеше? Пещера, в която Синът Слънце извършва ритуално единение с Богинята Майка. Пещера, която раждаше новия син.
Можеше да се сети за няколко подобни места из страната. Представляваха естествени образувания в общия случай, разширявани и дообработвани впоследствие, докато накрая добиеха формата на женско влагалище. Всички се свързваха именно с ритуалната хиерогамия. Разбира се, никога не би предположила, че е възможно ритуалът и процесът по обожествяване да са истински. Дявол да го вземе, всичко е било пред носа им през всичките тези години. Заслепени в самолюбието си, хората постепенно бяха отхвърлили възможността за чудото, превръщайки го в безличен мит.
Премигна и се съсредоточи върху монитора. Отвличаше се, а това не ѝ помагаше.
Имаше такива пещери, това бе несъмнено. Не можеше да се сети за точния им брой, но със сигурност имаше няколко, които отговаряха точно на описанието. Коя от всички?
— Имаш ли нужда от нещо? — долетя гласът на жената зад нея.
Боряна се обърна стреснато. Лелката я гледаше усмихнато.
— Нещо? Мога да те почерпя кафе. Не си пила, нали?
Мисълта за кафето предизвика реакция в тялото ѝ, която я изненада. Копнееше да изпие голяма доза силно и ароматно, горчиво кафе.
— Да, може — усмихна се в отговор. — Ако няма да е проблем.
— Разбира се, ей сега ще ти пусна едно — надигна се от мястото си жената и се отправи към противоположния ъгъл на тясната стаичка, където върху ниска маса бяха наредени измити керамични чаши и портативна кафе машина.
— Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от питие, но кафе да бъде.
Грубата забележка отекна в ушите на младата жена, но усмивката на лелята бе съвсем искрена. Не отговори нищо и се обърна отново към компютъра.