— Ако искаш, може малко музика да пусна. Имаш ли предпочитания? — долетя зад гърба ѝ. — Само предупреждавам, че нямам разни модерни певци. Аз харесвам хубавите гласове, не разни пискливи младежчета, дето не ги знаеш мъже ли са, или жени.
Ръцете на Боряна застинаха над клавиатурата.
Жоро бе казал, че майката е пеела.
Изтри написаното и го замени с „пещера“, „майка“ и „пее“.
Отново нищо.
Майка, която пее. Не, не беше това. Не беше майката, това го разбраха още вчера. Майката се олицетворяваше от пещерата. Петър се бе досетил за това. Сякаш точно в този момент бе разбрал къде се намира пещерата.
Какво изтърваше? Къде грешеше?
Прехапа устни и написа всички думи, за които се сещаше. Пещера, богиня майка, пее, син, слънце.
Различното оцветяване на връзките ѝ подсказа, че вече бе разглеждала повечето. Набързо премина през двата нови резултата, но те отново я водеха към места, в които някой разпалено доказваше съществуването на добре скрита пирамида някъде из Странджа, издигната в култ към някаква древноегипетска богиня.
Дясното коляно на Боряна ритмично подскачаше под масата.
Възможно ли бе никой да не е писал за тази пещера досега? Но как тогава Петър се бе досетил?
Усети лек полъх зад гърба си и сепнато се обърна.
Лелката от рецепцията се усмихваше над нея с голяма керамична чаша в ръка.
— Заповядай, миличка.
Боряна се усмихна и взе тежката чаша.
— Благодаря — каза, — благодаря много. Наистина имах нужда.
— Моля, няма защо да ми благодариш — погледът на жената обхождаше лицето ѝ, като очите ѝ постепенно помътняваха. — Имате ли деца?
Младата жена премигна изненадано.
— Не, нямам. Защо питате?
Лелката кимна към лицето ѝ и отвърна:
— Защо го търпиш тогава?
— О, не, това не е каквото си мислите — отвърна Боряна смутено. — Просто тренировката по карате се оказа малко по-грубичка.
Жената изсумтя и се обърна обратно към списанието си.
— Да, бе — чу я да мърмори тихо под носа си, — сигурно. Добре поне, че дете не си му родила.
Без да обръща внимание на думите ѝ, Боряна се завъртя към монитора, отпивайки дълга глътка. Кафето изгори езика ѝ.
Отпи още една, оставяйки горчивия вкус да изостри сетивата ѝ. Съсредоточи се върху резултатите на екрана. Отново преговори ключовите думи. Опита да се върне назад, като се мъчеше да си спомни нещо, което би могло да ѝ помогне.
Какво бе онова, което бе подсказало на Петър къде да търси?
Припомни си всеки детайл от разговора снощи, линията на разсъжденията му. Именно той пръв спомена метафоричното представяне на пещерата като утроба на Великата Майка. Заради онзи надпис върху пиедестала в стаята под гробницата. От утробата на майката Херос се възражда. Пещера, представена като майчина утроба.
Внимателно, без да отделя очи от екрана, тя бавно изчисти всичко от полето, после въведе две думи. Пещера и утроба. Задържа пръста си над клавиша „ентър“, след това решително го натисна.
Резултатите изскочиха след 0.22 секунди.
Първата връзка бе към уикипедия и се казваше „Пещера Утробата“. Скъсеното име на следващата гласеше „Пещера Вулвата, Утроба до Кърджали с карти и снимки“, следваха още няколко, които включваха пещера в близост до Кърджали, която се наричаше Утробата. Статии, пътеписи и форумни дискусии, всичко си беше там.
Разбира се, нямаше как да е друга.
Боряна протегна ръка към чашата с кафе и едва когато я вдигна, забеляза, че трепери.
Макар да знаеше какво ще намери, тя внимателно проследи всички връзки, започвайки от първата.
Пещерата беше известна туристическа дестинация. Дълбока двадесет и два метра, широка два и половина и висока около три, тя бе разположена на върха на самотно скално образувание. От приложените снимки на вътрешността се натрапваше поразителната анатомична прилика с женски детероден орган. Описанието подсказваше, че е дооформена на ръка, като формата е била умишлено търсена. В дъното се намираше малък издигнат олтар, а на тавана — процеп с фалическа форма, през който по пладне слънчевите лъчи се отпечатваха върху пода на пещерата за няколко минути. Докато Слънцето минавало зенита си, петното се движело навътре към олтара, имитирайки оплождането на Майката Земя от Бога Слънце. Слънчевият отпечатък с фалическа форма достигал олтара по време на зимното слънцестоене, когато денят е най-кратък. Задържал се там минута-две, зачевайки нов жизнен цикъл.
Докато преглеждаше един от пътеписите, попадна на турското име на пещерата. Тангардък кая. Кънтящата скала. Малко по-надолу се обясняваше, че стените на пещерата издавали необичаен звук, напомнящ далечно бучене. А вътрешността резонирала на песнопението на ниски мъжки гласове.