Боряна глътна кафето на един дъх и се обърна към високата слаба жена.
— Извинете?
— Да?
— Откъде мога да хвана автобус за Кърджали възможно най-скоро?
— Едва ли има някакво значение, но тази сутрин са задържали Динко Цанков, докато се е опитвал да проникне в дома на Златанов.
Стоян седеше пред бюрото, скръстил небрежно крака. Докато говореше, леко поглаждаше с пръсти гладката повърхност на плота.
— А Златанов?
— Не. Цанков казва, че не знае къде се намира.
— Лъже.
— Разбира се.
Валери се наведе напред. Часовете минаваха и чакането го изнервяше.
— За колко време можем да го прехвърлим тук?
— Защо е необходимо това? Колегите в Търново ще ни държат в течение. Въпрос на време е да го пречупят.
— Не знам… — усъмни се Петков. — Този е изпечен главорез. Ще извърта с цената на всичко. Знам със сигурност, че е замесен в поне едно убийство — това на професор Николов. Може би има и други. Няма да се предаде толкова лесно.
Сключи пръстите на ръцете си и добави:
— Пък и го разпитват в управлението, където работи Русев.
— И какво от това? — вдигна вежди Стоян. — Съмняваш се, че може да са замесени повече хора? Не мисля. Освен това колегите от моя отдел се занимават с него.
— Добре, де — въздъхна уморено Валери. — Така или иначе това не ни дава нищо за Русев. Когато свършат с него, ще го прехвърлим тук и ще му предявим обвиненията за убийството на професора.
Отпусна се обратно назад и потри уморените си очи.
— Не може ли по-бързо да стане? Това с телефоните.
— Ще проверя пак — каза Стоян и извади телефона си. — Обикновено им отнема повече време, но нищо не пречи да проверя.
Набра номер и пусна високоговорителя. Когато му вдигнаха, каза кратко:
— Как е, Ванка, вървят ли нещата?
— Да, горе-долу — отговори по-младият му колега. — Току-що намерихме с кого е разговарял. Сега настройват системата да следи номера му.
— Много ли ще отнеме?
— Не, операторите твърдят, че до една-две минути ще стане. Затова не позвъних веднага.
— С кого е разговарял все пак?
— Със… — отсреща се дочу шумолене на листове. — Елена Стоилова.
— И? Направи ли справка?
— Не. Не се наложи. Вместо това позвъних в управлението в Търново и попитах колегите дали познават такова лице. Нямаше как да е някой случаен. Познай какво се оказа. Това е секретарката на шефа.
— Кой шеф?
— Техният. В Търново.
Валери и Стоян се спогледаха.
— Хм… Шефът му?
— Не, не — забързано каза Иван. — Не е той. Русев се е увъртал около тази Елена. Трябва да е чула нещо и му е позвънила.
Двамата мъже се гледаха, без да кажат нищо.
— Оп, готово. Вече го следим — добави гласът от телефона.
— Сега какво?
— Оставаш там и ми звъниш при всеки разговор — нареди Стоян.
— Добре — отговори Иван. — Щом трябва.
— Трябва. Не мога да се доверя на друг.
— Окей, оставам — Иван затвори.
— Трябва да отидем в Търново и да я разпитаме — каза Валери, щом връзката прекъсна. — Може да ѝ е казал какво смята да прави. Освен това не можем да сме сигурни, че случайно е дочула за операцията. Може да му донася за всеки наш ход.
Този път Стоян не възрази. Прекара ръка през посивялата си коса и понечи да отговори, когато телефонът му иззвъня.
— Да? — Слуша няколко секунди и добави: — Имаш ли представа накъде? Добре, ако има промяна, веднага ми позвъни.
Прибра телефона в джоба си и се обърна към Петков:
— Движи се. Русев е напуснал града.
— Накъде?
— На запад най-общо казано. Сменил е няколко клетки, откакто го изтървахме. Изглежда, пътува по магистралата към София.
Валери взе молива, който самотно лежеше върху бюрото, и го завъртя между пръстите си.
— Как е напуснал града? Той дойде тук с мен. Със служебен автомобил.
Стоян сви рамене.
— Такси, влак, автобус. Може да е и някой приятел.
— Трябва да проверим гарите. И таксиметровите компании.
— Нямаме снимка — каза Валери.
— Ще намерим — отвърна Стоян и се изправи. — Ще отнеме време, но ще го открием. Предлагам аз да взема такситата, а ти да организираш оперативните да се разходят до гарите.
— Добре — съгласи се Валери и също се изправи. — Да започваме.
Славея се изправи тежко от прашното легло и застана до прозореца.
Нямаше как да разбере какво се случва, докато седи заровен в тази дупка, а не знаеше дали е безопасно да си покаже носа навън. Не искаше да поема никакви рискове. Едва сега напълно осъзна доколко е бил зависим от Виктор. Нямаше как да върне времето назад, но ако можеше да предположи, че ще стигне дотук, би постъпил по различен начин. Отдавна не бе оставал сам, без никого, на когото да може да разчита. Разбира се, той на никого не разчиташе докрай. Следеше хората си отблизо и дебнеше за всяка грешка. Наказваше грешките сурово, но това само увеличаваше влиянието му над подчинените.