Взе телефона си и го завъртя между дебелите си пръсти.
Оставаше му само един избор.
Не искаше да го провали. Ако Венци Русев разгадаеше, че Славея разчита на него, със сигурност щеше да се опита да обърне нещата в своя полза. Не можеше да допусне това.
Гледа замислено през мръсното стъкло няколко минути, след това набра номера му.
Тръскането в претъпкания автобус разбъркваше мислите му в параноичен калейдоскоп. Не успяваше да се съсредоточи и да си състави последователен план. Спираше се само на главните стъпки, без да вниква в детайлите, а именно те бяха онова, което можеше да го спаси.
Нямаше да е трудно да се измъкне от страната. Щеше да остави следи, разбира се, нямаше как да го избегне и не си заслужаваше да мисли за това. Налагаше си да се фокусира върху следващите стъпки, които включваха придвижването му из шенгенското пространство, а след това напускането на Европа. Само че точно тук съзнанието му просто отказваше да се концентрира. Бе премислял подобни варианти преди, но за разлика от кристалната яснота тогава сега всеки един му се струваше недовършен и невъзможен.
Зарея поглед през страничното стъкло и в далечината различи сивкавите зъбери на Стара планина. След няколко минути щяха да напуснат Стара Загора, а това означаваше, че приблизително е преполовил пътя. Имаше няколко часа, през които трябваше да вземе решение.
Звънът на телефона му го стресна.
Номерът, изписан на екрана, го накара да стисне зъби. Навярно Славея бе разбрал за неуспешния му опит и сега му търсеше сметка. Убеден бе, че се е досетил кой стои зад операцията и каква е била истинската ѝ цел.
Това бе друга част от неизвестните, които можеха да провалят плановете му. За да се покрие, се налагаше да използва канали, които можеха да останат незабелязани от полицаите, но не и от престъпните организации. Ако Златанов се досетеше, че обмисля бягството си, нямаше никак да се затрудни да го спре. Необходимо му бе малко време на спокойствие, за да се измъкне. Може би трябваше да използва възможността.
— Да? — каза.
Славея изобщо не го поздрави.
— Как е, бе? Къде си?
— Отивам на работа.
— Че не е ли късно?
— Късно е, но имах да свърша и нещо друго.
— Аха, добре. Добре, че отиваш на работа. Защото искам да те помоля едно нещо.
— Кажи.
— Абе… едно от моите момчета отиде до вкъщи и се позабави — каза Златанов. — Не го знам къде се мотае. Искам да видя дали твоите хора не са го прибрали за нещо. Като отидеш, да поразпиташ малко и да ми се обадиш.
Това беше нещо наистина необичайно. Вместо да му крещи и да му нарежда, Славея го молеше за услуга.
— Ти не ходи ли до вас? — попита.
— Не, бе, нали ти казвам. Пратих него, че съм се уединил на едно място за малко. Да си почина.
Ясно, картината се нареждаше. Славея не знаеше за операцията по задържането му. Бе изпратил Кофата до дома си и онзи не се бе върнал. Навярно се бе натъкнал на патрула, който трябваше да ги прибере и двамата. Това означаваше, че е сам и в пълно неведение относно случилото се в последните часове. Сега, след ареста на бияча му, нямаше и как да разбере.
— Няма нужда да ходя до управлението, за да ти кажа. Задържан е.
Отговорът се забави малко повече от необходимото.
— За какво?
— Не знам — отвърна Венци спокойно. — Не ми казаха. Операцията е била планирана отвън.
Не беше необходимо да продължава. Каза точно толкова, колкото бе необходимо на Златанов да разбере, че той е следващият.
— И какво ще правим? — долетя отговорът.
— Не знам. Ти какво предлагаш?
— Ей… — започна иманярят, но спря. Ясно се чу как си поема дъх в слушалката. — Виж сега. Трябва да оправим тая работа, нали така? Може да се наложи малко да ми помогнеш. Искам да ги отклониш за известно време.
Венци не отговори.
— Разбира се, ще си вземеш всичко, което ти се полага — продължи Славея. — Знаеш, че съм коректен.
— Може да стане…
— Нали? — прекъсна го Златанов. — Знаех си аз, че мога да разчитам на теб. Ей, страшно момче си, бе. Ще те позлатя, да знаеш.