— Не! В никакъв случай. Стига толкова издънки. Най-много отново да го подплашим.
— А какво тогава?
— Трябва ни местоположението на Златанов. Да притиснем Цанков.
Стоян бутна очилата си нагоре, преди да отговори.
— Колегите работят с него, казах ти.
Валери взе в ръце оръфания си тефтер, прекара пръсти по ръбовете му в неуспешен опит да ги приглади, и го постави в охлузена чанта от изкуствена кожа. Издърпа папката с материалите по делото и я сложи до него. Погледна молива, лежащ самотно на бюрото, и пъхна и него вътре.
— Да, каза ми. Само че е твърде бавно. Не мога да ги чакам. Отивам там.
Възрастният мъж се приближи към него и го погледна в очите.
— Прибързваш — каза. — Началникът ти нали каза да стоиш тук?
— Знам какво каза — тросна се Петков. — Но той не е твой началник, нали така?
Стоян не отговори. Макар и да се намираха в една и съща полицейска дирекция, служителите от отдел „Вътрешна сигурност“ бяха подчинени директно на управлението в столицата и началниците по места нямаха никаква власт над тях. Това бе част от привилегиите, които им позволяваха да провеждат разследванията извън погледа на колегите си. Освен това лесно получаваха онова, за което редовите полицаи можеха само да мечтаят.
— А ти имаш нужда от мен, защото съм най-компетентен по случая, нали така? И затова ме взимаш със себе си на разпит, който е съществен за залавянето на корумпиран полицай.
Валери говореше с крива усмивка.
— Ще оставим Ванката тук да координира операциите, като — изпъна пръст нагоре — няма да предприема нищо без наше знание. Нали така?
Иван се намръщи и погледна към възрастния мъж.
Той прекара длан през косата си и въздъхна леко.
— Може и да си прав. Ще сме там за два часа, ако побързаме. Ще говоря с колегите да натиснат Цанков. Може да заловим и двамата, ако се постараем.
Кимна, обърна се към Иван и се усмихна.
— Ванка, оставаш тук да ръководиш операцията.
Изпъна пръст по същия начин, по който го бе направил Петков, и добави:
— Обаче без волности. Няма да предприемаш нищо, без да ни кажеш. И ще ни уведомяваш за промяна в обстановката.
Докато двамата мъже излизаха, чуха Банката тихо да проклина съдбата си.
Кофата седеше на неудобния стол, облегнал глава на ръцете си. Чудеше се какво може да ги интересува, без да се спира на нещо конкретно. Скоро щеше да им омръзне и щяха да го пуснат. Не му бе за пръв път да го разпитват и бе наясно с процедурата. Докато не им дадеше нещо, за което да се хванат, не можеха да го задържат. Каквото и да беше, Славея щеше да задейства връзките си и да го измъкне. Обикновено така се случваше. Може би още не бе разбрал, че е задържан, и затова закъсняваше. Нямаше друга причина да се бави толкова.
Огледа отпуснатата фигура на човека пред себе си. Слаб, но с леко бирено коремче и тънки ръце, полицаят се мъчеше с него вече няколко часа. Познаваше повечето разследващи, но този беше нов. Сигурно затова се стараеше толкова.
— Нека да обобщим — каза мъжът. — Онзи ден не си напускал дома си?
Младежът кимна.
— Но никой не може да го потвърди?
— Не знам — провлечено отвърна той. — И не ме интересува. Аз си бях вкъщи. Потвърждавайте си каквото искате.
Мъжът се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.
— Предлагам ти много добре да си помислиш дали не грешиш.
Кофата сплете пръсти върху гладката повърхност на масата и постави брадичката си върху тях.
— Защото съвсем скоро ще доведем Георги Златанов и той може да има друго мнение.
Младежът завъртя глава, постави лявата си буза върху ръцете си и затвори очи.
— Виж — продължи разследващият полицай, навеждайки се напред, — защо да се бавим и да те държим тук? Съгласен съм, бил си у вас. Нека да намерим Златанов, да поговорим и с него и да те пускаме да си ходиш, какво ще кажеш?
Кофата се престори, че хърка.
Сухата земя бе покрита с фин бял прах, който се вдигаше при всяка тяхна стъпка. Старецът тътреше краката си и влошаваше още повече нещата. Прахът полепваше по дрехите и влизаше в устите им. Слънцето вече залязваше, но косите лъчи от разтопена лава изгаряха всичко, до което се докоснеха.
Не беше необходимо да поглежда към предводителя, за да разбере колко е уморен. Шумното му дишане навярно се чуваше на стотици метри. Макар и да се движеха бавно, до пещерата им оставаше не повече от километър. С темпото, което следваха, сигурно щеше да отнеме повече от час. Това не го притесняваше. Щяха да са на мястото далеч преди нощта да е свършила.