Златанов липсваше, но пък съдбата му предлагаше нещо по-добро. Даже и да не успееха да свържат стареца директно с убийствата, полицаите несъмнено щяха да открият причината за тях. В тежката раница на гърба на Виктор.
Намираше се едва на няколко метра от двамата, но тъмнината го обгръщаше в непроницаем пашкул, криейки го от случайни погледи. Лежеше върху изсушената земя напълно неподвижно и безмълвно. Писъците на комарите не можеха да го издадат. Необходимо бе да изчака, докато Виктор и спътникът му се доберат догоре, за да извади телефона си и да повика полицията — не искаше тези, които дебне, да забележат светлината от екрана. Надяваше се, какъвто и да бе ритуалът, да се окаже достатъчно продължителен. Чудесно щеше да се получи, ако полицаите ги свареха по средата му.
Този участък от пътя почти не се използваше и можеше да разчита, че никой няма да го забележи. Едва в две-три от десетината къщи, пръснати по склоновете на планината, все още живееха възрастни хора. Грижите по градините и животните отнемаха времето им и те не пътуваха често. Освен някой случаен посетител никой не използваше неасфалтирания път, свършващ в селото. Венци Русев скри автомобила в група гъсти храсти край пътя. Съученикът, от когото го бе заел, му дължеше услуга и лесно склони да му го отстъпи, но не можеше да разчита, че ще го прикрие, ако се стигнеше до разпит.
Пое нагоре по утъпкана пътека, лъкатушеща покрай малка рекичка с ромоляща бистра вода. Нощният въздух бе хладен и пропит с влага. Венци потръпна.
Къщата, в която се криеше Златанов, се гушеше самотно в гънките на обрасъл със зеленина хълм. Нямаше да е проблем да се промъкне незабелязано до нея. Разчиташе, че ще успее да го изненада и да избегне непредвидени усложнения. Тежестта на пистолета на кръста му даваше сигурност. Възнамеряваше да го използва само в краен случай. Ако все пак се наложеше, след това трябваше да се погрижи да извади куршума от тялото. В противен случай балистичната експертиза твърде бързо би разкрила кой е извършителят. Не можеше да допусне подобна грешка. Ако всичко се развиеше добре, щеше да инсценира разчистване на сметки между иманярски банди.
Не изпитваше нищо.
Когато уби Кирето в болницата, сърцето му биеше в ушите и не можеше да спре да трепери. Сега ръцете му не трепваха, а пулсът му бе спокоен. Славея знаеше твърде много. Ако се разприказваше, нищо не би могло да го спаси. Венци не се съмняваше, че ще проговори, когато полицията се докопа до него. Дебелакът не би се поколебал да предаде и майка си, ако това би му помогнало да се измъкне. С неговата смърт лесно можеше да му припише и убийството на професора. Сигурен бе, че Кофата няма да се поколебае да се възползва от възможността.
Оставаше доктор Генчев.
Неговите показания можеха и да не бъдат признати от съда, но това не му даваше никаква сигурност. За съжаление, докторът бе недосегаем за момента. Затова след като свършеше тук, щеше да се покрие за известно време, следвайки първоначалния план. Кой знае, можеше нещата да се наредят сами с времето. Полицаите обикновено не се ровеха много в убийствата на престъпници. Славея можеше да се окаже удобен не само за него. Онзи полицай от Бургас щеше да постъпи наистина глупаво, ако изтървеше подобна възможност.
Тежкото дишане на предводителя разкъсваше нощната тишина. Виктор седеше до него и се мъчеше да успокои пулсирането в ушите си. Отне му повече време и усилия, отколкото предполагаше. Наложи се да вдигне стария мъж на раменете си въпреки протестите му, но в крайна сметка се добраха до малката площадка пред входа.
Когато сърцето му възстанови равномерния си ритъм, Виктор клекна до раницата и отвори ципа ѝ.
Старецът беше затворил очи. Лицето му лъщеше от пот. Въпреки оскъдната светлина той изглеждаше пребледнял.
Виктор извади няколко малки свещи, които предвидливо бе приготвил, и влезе в пещерата. Подът представляваше тясна пътечка, но стените се разделяха встрани с плавна кривина, докато накрая отново се събираха над главата му, образувайки равномерно овално пространство.
Подреди свещите по неравностите на скалата. Постави няколко и около малкия олтар в дъното. Нищо от това не бе необходимо за правилното провеждане на ритуала, но му бе нужно да вижда какво прави. Освен това трептящата светлина на червеникавите пламъчета му харесваше. Допринасяше за мистичното усещане, което го бе изпълнило.
Докато поднасяше клечката кибрит към последната свещ, дочу лек звън на метал зад себе си. Обърна се рязко.
Тъмният силует на предводителя се открояваше точно пред овалния вход. Коленичил над раницата, той бавно развиваше предметите от предпазната им обвивка. До краката си бе поставил ритона и каничката. Лъскавата златна повърхност проблясваше, сякаш обхваната от студени пламъци.