Виктор пристъпи към него и издърпа раницата от ръцете му.
— Не е необходимо. Аз ще ги извадя — каза. — Вие се подгответе. Нека да не губим време.
Гласът му прозвуча малко по-остро, отколкото възнамеряваше.
Старецът вдигна лице към него. Учудването в очите му се сля с отражението на свещите. Без да каже нищо, той се изправи тежко и отстъпи встрани.
Разкопча бавно ризата си и я остави да падне от костеливите рамене. Лицето му не изразяваше нищо друго освен вглъбена съсредоточеност. Все още дишаше накъсано. Бледата му кожа висеше отпуснато около мършавите му гърди и се гънеше в сбръчкани гънки под отпуснатия му корем, като изтриваше достолепното излъчване, превръщайки го просто в един изнемощял старец на края на живота си.
Докато предводителят тромаво се освобождаваше от панталона си, Виктор подреди частите на ритуалния набор върху чиста памучна кърпа. Пръстите му погалиха всеки един от съдовете, преди да го поставят върху мекия плат.
Бръкна в един от страничните джобове на раницата и измъкна бронзово кандило и малък, добре увит пакет. Насмолената хартия бе стегната с няколко конопени връзки, които не позволяваха отвътре да изпадне и прашинка. Виктор се усмихна. Убеден бе, че едно обикновено найлоново пликче би свършило чудесна работа, но стремежът на Ото към драматизъм отново не му бе изневерил. Зачуди се дали старият германец изобщо подозира за какво щеше да бъде използвано съдържанието. Не му бе позволено да обсъжда естеството на задачите си дори и с членовете от най-близкия кръг, но можеше да предположи, че Ото е в неведение относно истинските им цели. Вдигна пакета до носа си и вдиша дълбоко. Ароматът на мащерка, босилек и колкото и странно да изглеждаше, канела, изпълни рецепторите му. Сигурен бе, че съдържанието включва още много билки, но не успя да ги долови. Точните съставки и пропорции не му бяха известни, но знаеше, че рецептата идва директно от делфийските храмове.
Взе пакета в ръка и се насочи към огрения от трептяща светлина олтар. Постави го встрани и нагласи кандилото върху хладната каменна повърхност. Когато се запалеха, внимателно подбраните билки щяха да осигурят ароматните благовония, необходими за осъществяването на ритуала.
Действаше почти механично. Съзнанието му се бе изчистило от всички мисли. Останало бе единствено благоговение от предстоящото тайнство, на което бе избран да стане свидетел. Мистериите, които щяха да се разкрият пред него съвсем скоро, бяха умело укривани през вековете. Присъствието му бе върховна привилегия. Трансформирането на предводител щеше да се извърши за пръв път от хилядолетия. Знаеше, че му е нужен, защото първото условие, за да бъде приет, бе да бъде представен от друг човек. Така волята за промяна и просветление се доказваше пред свидетел.
Обърна поглед към слабата, сбръчкана фигура, седнала до входа. Отпуснал глава върху гърдите си, старецът сякаш спеше. Зад него огромният, кървавочервен диск на Луната напредваше по небосклона.
Виктор огледа немощното тяло и не успя да предотврати погнусата, която изпита. За миг като светкавица през ума му прелетя мисълта, че този човек не заслужава да съсредоточи в ръцете си мощта, която щеше да му бъде предоставена. Бързо се отърси от съмнението си. Тялото нямаше значение. То бе само носител на съзнанието. Трансформацията щеше да промени и двете. Предводителят бе онзи, който заслужаваше да мине през ритуала. Никой друг.
Обърна се към олтара и нагласи отново бронзовото кандило с бавни и сигурни движения.
Петър измъкна внимателно телефона от джоба си, набра сто и дванадесет и го долепи до ухото си. Вдигнаха му още на първото позвъняване.
— Добър вечер, какъв е случаят? — попита звънливият глас на операторката.
— Искам да съобщя за убийство — прошепна Петър. — Още са тук. Точно пред пещера Утробата… Извършват някакъв сатанински ритуал…
Прозорците на малката запусната къщурка бяха тъмни.
Приведен, Венци Русев заобиколи от другата страна, но и там го посрещна тъмнина. Поседя неподвижно няколко минути, следейки за някакво движение от вътрешността. Нищо не помръдна. Това можеше да означава или че Славея е напуснал мястото, или че е заспал. Нямаше причина да мисли, че иманярят е променил мнението си и е избягал. Оставаше другата възможност.