Усмихна се в тъмното. Нещата се нареждаха отлично.
Лесно щеше да проникне в къщата дори и вратата да бе заключена. Щеше да се приближи до спящия иманяр и да забие ножа си в гърдите му, докато спи.
Оставаше да разбере в коя от двете стаи се намира Златанов.
Клекна и крадешком се приближи до стената, стараейки се да остане незабелязан в сенките. Понечи да надникне през прозореца, когато едва доловимо изпукване на съчка долетя от гората, заобикаляща постройката.
Залепи гръб до стената и затаи дъх. Не грешеше — макар и тих, звукът се чу ясно в нощната тишина. Остана така повече от минута, ослушвайки се във всички посоки. Звукът не се повтори.
Надигна глава и се опита да пробие мастилената тъмнина в стаята. Зацапаното стъкло не му помагаше.
Различи силуетите на маса, поставена в средата на стаята, и две легла, разположени под прав ъгъл до две съседни стени. В другия ъгъл чернееха очертанията на масивен гардероб. От позицията си не можеше да види къде се намира вратата на стаята. Не можеше да бъде сигурен, но сякаш върху по-близкото легло изпъкваше обемна издутина, напомняща човешко тяло.
Заобиколи пълзешком и надникна през другите прозорци, за да се увери, че не греши. От тази страна Луната осветяваше вътрешността на стаята. В нея нямаше никого.
Все така приведен, се приближи до входната врата и хвана дръжката ѝ. Както можеше да се очаква, беше заключено.
Венци Русев се подсмихна. Бравата бе съвсем обикновена и нямаше да се затрудни да я отвори за по-малко от минута.
Клекна на коляно и извади ножа си. Острието му проблесна на лунната светлина. Пъхна върха в процепа, където заключващият механизъм влизаше в касата. Беше по-стегнато отколкото бе очаквал. Натисна силно и ножът влезе безшумно сантиметър навътре, докато опря в метала.
Добре. Точно това му трябваше.
Извади ключовете си и внимателно ги освободи от халката, на която бяха нанизани. Тя бе изработена от двойна стоманизирана тел. Разви с усилие телта и я изпъна, докато се изправи напълно. Пъхна края ѝ по-нагоре в процепа на вратата и усука, докато оформи малка, закривена на върха кука.
Работеше в пълна тишина. Въпреки нощния хлад по челото му се стичаха струйки пот.
Приготви телта с куката и пое въздух.
Напъна с ножа, разширявайки процепа, докато ръждивият метал на бравата не проблесна отвътре. Задържа ръката си в това положение, а с другата успя да провре усуканата тел над езика. Завъртя я на сляпо и усети, че е опряла в блокиращия механизъм. Натисна внимателно и го освободи.
Измести захвата си върху дръжката на ножа и натисна странично, използвайки острието като лост. Парчето метал се плъзна назад, преодолявайки механизма на ключалката, докато накрая не застана на мястото си със звучно изщракване.
Венци замръзна.
Звукът му се стори оглушителен. Ако Славея беше буден, със сигурност би го чул.
Притаи се неподвижно, с насочен пред себе си нож, готов да реагира, в случай че иманярят се появеше на вратата.
Секундите минаваха, но от вътрешността не се чуваше нищо. Изчака още няколко минути, докато накрая се убеди, че не е бил чут. Някъде встрани се чу ново изпукване на съчка. Сякаш дойде от по-далеч.
Опипом намери импровизираните инструменти, които бе използвал, и ги напъха в джоба си.
Хвана дръжката и я завъртя. Вратата се открехна леко. Пантите изскърцаха.
Внимателно, сантиметър по сантиметър, Венци Русев дърпаше вратата към себе си. Всяко движение караше старите ръждясали панти да стенат тихо. Когато отворът се разшири дотолкова, че да може да се промъкне, той спря.
Хвана здраво ножа в потната си длан и влезе в къщата.
Боряна вървеше бързо, без да обръща внимание на тъмнината и нощните шумове наоколо. Нямаше време да изпитва страх. Нарочно не бе взела фенерче. Светлината му би я издала отдалеч. Пътеката блестеше под лунната светлина, сякаш озарена от собствено сияние, и не беше трудно да я следва.
Вървеше близо два часа, но не изпитваше умора. Ако можеше да се вярва на туристическите упътвания, вече трябваше да е към края на прехода.
На няколко пъти сърцето ѝ подскочи, когато се натъкна на дървени скулптури на животни, маркиращи маршрута. Едва не хукна обратно. Не ги очакваше, а в тъмнината ѝ изглеждаха като застинали странни зверове, готови да се нахвърлят върху нея. Адреналинът караше тялото ѝ да реагира автоматично на всичко, което можеше да бъде възприето като заплаха, но пък ѝ осигуряваше сила и енергия.
Въпреки че се стараеше да се фокусира върху предстоящото, мислите ѝ неспирно се връщаха върху невъзможността на случващото се.