— Абе, какво ли се чудя. Трепя те още тука и се измитам.
Малките му очички, потънали в мазното лице, гледаха студено.
— Мога да ти помогна — гласът на Венци Русев трепереше.
— Ти ли, бе?! Да ми помогнеш?
— Да. Ще ги отклоня от теб.
Все още скрит в храстите под пещерата, Петър се бе изправил, за да може да наблюдава вътрешността ѝ. Бе изминал повече от половин час, откакто позвъни на спешния телефон. Нищо не подсказваше, че полицията е на път.
Горе сенките на двамата мъже се смесваха и разделяха като отделни създания, пълни с живот.
Смъкна ризата си и остана гол до кръста. Трептящата светлина на свещите подчерта изпъкналите му мускули.
Предводителят седеше притихнал до входа. Все още нямаше право да влиза в утробата на Майката. Блестящите му очи следяха всяко негово движение.
Виктор взе ритона в ръце и го понесе към олтара. Държеше го така, сякаш не бе изработен от масивно злато, а от крехък, изключително чуплив материал. Постави го зад кандилото и го намести да стои изправен върху лактите и коленете на златната жена. Предизвикателната поза на женската фигура без свян поднасяше рога, в който трябваше да налее възлиянието. Светлината играеше по лицето ѝ и за миг му се стори, че чертите ѝ се движат в усмивка. Усмихваше му се. Викаше го и го подканяше да впие устни в нейните. Желаеше го.
Стисна очи и се обърна.
Когато излезе, краката му трепереха.
Взе каничката и я внесе вътре. Постави я пред ритона, стараейки се да не го гледа. Едва доловима вибрация, подобна на онази, която усещаше през целия път дотук, изпълни тялото му. Фигурите по стените ѝ изглеждаха живи, застинали по средата на движението си. Когато съсредоточи поглед върху тях, те отново се превърнаха в релефните изображения на древни герои.
Мислите му се лутаха хаотично, без да следват определена посока. Напълно вглъбен, той не им позволяваше да го отклонят от онова, което трябваше да извърши.
Върна се обратно и вдигна купата в ръце.
Вибрацията се усещаше съвсем ясно. Приличаше на нисък звук, идващ от много далеч. Сякаш онова кръгло парче метал в центъра — там, където бяха изобразени фигурите на грифона и сърната, го издаваше.
Постави купата до останалите части и се изправи.
Звукът се бе усилил и сякаш идеше отвсякъде. Като че ли самите стени на пещерата вибрираха.
Виктор не можеше да отдели очи от ритуалния набор. Сенките се извиваха по блестящия метал и създаваха впечатлението, че затворените в образите фигури се гънат в опит да се измъкнат от вековния си затвор. Струваше му се, че гладките повърхности го молеха да ги погали, искаха да ги вземе в ръце и да ги притисне до голата си кожа. Той усещаше копнежа им да се докоснат до тялото му, да вземат малко от неговата сила и да му дадат своята. Да се слеят.
Тих напевен мотив го извади от вцепенението.
Премигна няколко пъти и обърна глава. Предводителят се бе изправил до входа. Гротескната голота на изтляващото му тяло се подчертаваше от сенките на нощта. Плътта висеше около костите му. Приличаше на съсухрен прилеп, обвил мъртвото си телце в ципестите си криле.
Кокалестите му ръце държаха онази малка чанта, която бе носил през целия път насам. Бръкна с дясната си ръка и измъкна продълговат предмет, обвит от черна наглед кожа. Предводителят внимателно разви кожата и извади предмета.
Ножът.
Онзи нож, за който всички бяха чували, но никой не подозираше, че съществува наистина. Няколко негови реплики, всяка различна в детайлите, бяха познати на научната общност. Археологически екип се бе натъкнал на една от тях в тези земи, без да знае на какво е попаднал. Затова го позна веднага. Ножът на Брен Завоевателя. Единственото, останало от него. Онова, което го бе повело на поход по тези варварски земи. Причината да бъде наречен Завоевател. Да отнеме от траките земята им и да я подчини в свое кралство, просъществувало в продължение на почти век. Причината ръководителят на сложната система от преплетени организации, последвала онзи първоначален импулс, винаги да бъде наричан „предводител“.
Някои казваха, че бил дар от самите богове, други, че бил изработен с магия от друидите. Каквато и да бе истината, тя бе потънала в забвение наред с всичко останало от онзи първи, несполучлив поход. Ножът, който дал на Брен знанието за ритуала и неговото значение. Онзи, който го водил в дълбините на сънищата му и му показал невъобразимите чудеса, на които може да стане владетел. Никога не го бе виждал.
Приличаше на кама. Формата му не бе източена като онези, които бе свикнал да вижда. Правилен правоъгълник, дълъг двайсетина сантиметра, той бе гъсто покрит с инкрустации от жълтеникав метал. Стоманата бе потъмняла през вековете, но изглеждаше все така остър даже по късата страна на върха. Не можеше да прецени добре, но му се стори, че инкрустациите излъчват леко сияние.