Водовъртежът го подхвана неочаквано и го залюля във вихъра си. С всеки тласък зрението му отслабваше все повече и повече.
Някъде отдалеч долитаха задъханите крясъци на Славея:
— Той е! Той е виновен! Всичко ще ви кажа…
— Предавам на волята ти този несретник… — шепнеше тихо старецът на древногръцки, стиснал очи. — Слепец, готов да прогледне… Изгубен, намерил пътя… Брат по неволя, прекланя глава пред мощта ти…
Гласът му заглъхна и главата му увисна на гърдите.
Виктор натисна с ножа и острието разцепи без усилие потната кожа на стареца. Поредната резка се разтвори като гладна демонична уста, бълваща тъмночервена кръв. Тя се стече на гъсти ручеи по бедрото и се изгуби без следа в пясъка по пода.
Старецът кратко извика и отвори очи.
— Продължавай — кратко нареди Виктор.
— Предава се на волята ти и моли за пощада… — продължи да реди едва доловимо предводителят. — Дай му силата да води. Дай му силата да може. Дай му силата да вижда и разбира.
Сенките в дъното на пещерата се сгъстиха. Димът от тлеещите благовонни треви се усукваше в непознати форми, сякаш невидимо въздушно течение си играеше с него.
Виктор се изправи. Под него старецът продължаваше да нашепва думите си.
Направи крачка напред и спря над купата. Не усещаше тялото си. Сякаш се намираше в безтегловност, всичко му изглеждаше нереално и далечно. Единственото, което заемаше съзнанието му, бе копнежът и желанието. Хвана ножа с дясната си ръка, а лявата вдигна пред себе си.
— Велика Майко — започна, — предлагам ти тялото си, цяло и непокътнато, жадуващо за теб.
Допря късата, правоъгълна част на ножа в гърдите си и натисна. Острият като бръснач метал разряза кожата му чисто и бързо. От разреза бликна кръв и се стече по голите му гърди.
— Предлагам го, за да ти служи…
Изтегли ножа отляво надясно и разшири разреза напречно, образувайки хоризонтална линия върху гърдите си. Кръвта изтичаше на плътни ленти, обливаше кожата му по пътя си и попиваше в памучната тъкан на панталона му. Не изпитваше никаква болка.
Наведе се и вдигна купата от земята. Приближи я до тялото си и я опря в гърдите си. Кръвта прехвърли ръба и се стече по овалната ѝ вътрешност, извивайки се в преплетени ручеи. Когато стигна до кръглия метален диск в центъра, сякаш неподвластна на земното привличане, кръвта се завихри в спирала около него, без да залива релефните образи на дракона, разкъсващ човек. Тъмножълтият метал засия едва забележимо.
Виктор остави дъното да се покрие и отдели съда от гърдите си. В центъра на тъмночервеното езеро сияещото жълто око на непокътнатия диск се взираше в него. Тайнството се случваше. Мистериите приемаха форма.
Грабна бутилката с вино и изля цялото ѝ съдържание вътре. След това зашепна с пресъхнала уста.
— Вземи тялото ми, то е твое. Подготвено е за теб…
Направи крачка напред и хвана каничката с лявата си ръка.
Внимателно пресипа течността от купата вътре до последната капка и пусна празния съд на пода. Сиянието на жълтеникавия диск избледня. Течността в каничката се озари от жълтеникава светлина, идваща отвътре.
— Слабо е, дай му сила…
Димът в дъното на пещерата се бе сгъстил до непрогледна мъгла. Пламъците на свещите не успяваха да я пробият. Сякаш някаква невидима сила изпиваше всяка капка светлина. Продълговати, подвижни сенки танцуваха по стените. В дъното над олтара, там, където сводът се събираше със стените, непрогледната тъмнина добиваше релеф и очертания. Сякаш камъкът бе изчезнал и на негово място се бе появил нов, изпълнен с тъмнина вход. В центъра му изкусителни заоблени линии на стройно женско тяло опитваха да се освободят от аморфните си ограничения.
— Тленно е, дай му вечност…
Вибриращият звук се бе усилил и можеше да го долови дори със стъпалата си. Каничката трептеше в ръцете му. Релефните образи по нея сякаш се движеха под пръстите му.
Приближи се до олтара и взе ритона. Златният гръб на жената бе топъл и приятен на пипане. Усмивката ѝ го подканяше, не искаше да чака повече.
Наведе каничката над рога и преля смесените вино и кръв в него.
Когато първата капка падна в ритона, устните на жената засияха. Онзи вибриращ звук промени тона си и закънтя отвсякъде. Самите стени на пещерата го излъчваха.
Сенките ускориха танца си. Чернотата над олтара застина. Неспособен да отдели поглед оттам, Виктор вдигна ритуалната чаша в ръка и каза:
— Принасям плътта си в жертва. Пия, за да умра. Пия, за да се възродя. Пия, за да се слея с теб. Вземи ме и ме върни по-силен.