Тя потръпна.
— А полицаят, който им е помагал? Онзи, заради когото избягахме от болницата?
— Той също. След като се възстанови, разбира се.
Петков се надвеси напред и продължи, потропвайки с молива по бюрото.
— Никога няма да стане същият човек, но ще оцелее. Ще остане в инвалидна количка до края на живота си, защото куршумът е засегнал някакъв нерв на гръбнака. Независимо от това няма да му се размине.
Зареяла поглед през прозореца, тя попита разсеяно.
— Онзи, който ръководеше всичко, Виктор. Какво точно му се е случило?
Валери Петков се размърда на стола си, завъртя молива между пръстите си и отговори стегнато.
— Влиза в учебниците.
— Моля?
— Влиза в учебниците като първия регистриран здрав мъж, който умира поради ухапване от пепелянка. Досега поне не е известен такъв случай. Особено за толкова кратко време. Вярно, здраво е нахапан, но… доста силна ще е била тази отрова — промърмори на себе си той. — Постоя замислен няколко секунди, после добави: — Старецът е добре, ако се интересувате — вече напусна страната. Истинското му име е Джейсън Бранд. Оказа се, че Виктор го е отвлякъл, за да си осигури път за отстъпление поради дипломатическия му статус. Предполагам, вече пътува за Австралия. Изобщо не ни го дадоха — министерството се занимаваше с него. От посолството бяха много настоятелни и формалностите се уредиха за нула време. Мисля, че ще ви потърсят, за да изразят благодарността си. Според показанията му, ако не сте действали толкова решително, той не е имал никакъв шанс.
Петър скръсти ръце на коляното си.
— Открихте ли истинската самоличност на Виктор? Така ли се е казвал наистина?
— Все още предстои да се уточни. Прави се проучване и в чужбина, ще отнеме време — полицаят поглади брадичката си. — Интересен е този… Не е оставил много, за което да се хванем.
— А ние?
— Какво за вас?
— Ще искате да свидетелстваме, предполагам?
Валери се засмя и двамата осъзнаха, че никога не го бяха виждали да се усмихва. Облегна се назад, захвърли молива на бюрото и отговори:
— Това няма да реша аз, а прокурорът. Но да, мога да предположа, че ще се наложи.
Наклони глава и добави през усмивка:
— Този път наистина не напускайте града. Колкото и да ви се иска веднага да започнете с проучванията, доктор Казакова. Дайте си почивка за още ден-два. Дайте възможност и на колегите да поработят, не спирайте разследването този път. — Погледна ги с искрящи очи и добави: — Поне дръжте телефоните си включени. Моля ви.
Двамата понечиха да станат, но полицаят ги прекъсна.
— Още нещо.
Те се обърнаха и го загледаха озадачено.
— Ако някога някак това тракийско съкровище се появи на бял свят, ще възникнат много въпроси, нали сте наясно с това?
Боряна кимна.
— Сигурни ли сте… — започна полицаят, но се поправи: — Напълно сигурни ли сте, че не знаете къде се намира?
— Категорично — отвърна Петър и го погледна открито в очите. — Никаква представа.
Разбира се, не се съобразиха с препоръката на Петков да не напускат града. Боряна звънеше по телефони, провеждаше срещи и организираше презентации и това отнемаше по-голямата част от деня им. Енергията ѝ сякаш бе безгранична.
През вечерите слизаха до малкото гранично селце, наливаха си чаша бяло вино и сядаха на най-горното от трите каменни стъпала пред входа на къщата. Онова, на което преди много години Петър бе сядал с филия в ръка. Огромният каменен блок дълго излъчваше топлината, събрана през деня. Обсъждаха и градяха планове за следващите дни. В миговете на тишина седяха притихнали един до друг, допрели рамена.
На третата вечер мобилният телефон на Петър звънна.
— Ало, Пете? Как си бе, леля?
Младият мъж се усмихна в настъпващия здрач.
— Добре съм, лельо Дочке. Все така, нищо ново.
Леля Евдокия се поколеба.
— Ама ти… Е, много хубаво, де. Добре е така. Аз само да питам кога ще се връщаш в Англия?
— Не знам още — отвърна ѝ той небрежно. — Смятам да поостана.
— Аааа… много хубаво, да, много хубаво. Ами аз… такова… Ти дали реши вече какво ще правиш с оная къща долу, а?
— Внезапно гласът на леля му се оживи. — Защото, да ти кажа, точно сега е моментът за продаване. Ама вече не на англичани, да знаеш. Не, на руснаци трябва. Нали ти казах за моята приятелка? Намерила е едни много богати. Веднага плащат, накуп.
— Лельо… — започна, но гласът от другата страна не спираше.