— Да не са други?
— Може — сви рамене Петър. — Обаче и надписа са изчистили, видели са го… Професорът дали ще е готов вече?
— Не бързай толкова, когато е готов, ще се обади. Ще почакаме малко, виж колко е хубаво тук.
Боряна изпрати снимките на професор Николов веднага щом ги свали на лаптопа си. Този път бяха детайлни и подробни. Файловете бяха големи и отне известно време поради ниската скорост на мобилния интернет, който ползваше. Професорът звучеше изключително доволен и каза, че ще се заеме веднага с разчитането. Оттогава минаха два часа.
— Друго си мисля — каза Петър и бодна парче рапан с вилицата си. — Онова, което са намерили… Нали са го взели вече, защо им трябват плочите, надписът?
— Защото се надяват да намерят нещо друго… — отговори Боряна и отпи от изпотената чаша бяло вино. — Онази симпатична лелка много удобно им е казала, че си бил там преди тях, и сега предполагат, че последната плоча е в теб…
— Да — съгласи се Петър, — продължават да търсят. Ама какво?
— Кой знае? Надявам се да разберем преди тях.
— Те не могат нищо да направят, нали? Не могат да разчетат надписа?
Боряна се поколеба.
— Принципно си прав, но…
— Но какво?
— Виж, не всичко е идеално в тия среди — уклончиво продължи тя. — Парите, за които работят археолозите, са никакви и много от тях се изкушават да помагат, без да задават въпроси.
— Разбирам — каза Петър и набоде още едно късче рапан.
— Но професор Николов е единственият, който може да го разчете, нали така? И той е на наша страна.
— Не знам — вдигна рамене Боряна, после побърза да поясни: — не знам дали е единствен. Трудовете му се публикуват — всеки има достъп до тях. Ако онези имат подходящ човек…
— Е, да, но ще им отнеме време, докато разберат какво въобще е написано, че да намерят някого и да го накарат да работи за тях… Много време ще мине, ние ще напреднем.
— Така е, но… — започна Боряна, когато професор Николов се обади.
— Венци, голяма работа си — мазнеше се Кофата. — Много те слушат твоите.
— Това им е работата — да слушат — отвърна Русев и понечи да продължи, когато телефонът му иззвъня.
— Да?
— Само тези двамата? — говореше в слушалката Русев. — Да, казвай. Години? Аха… Остави дъртата, провери тази Казакова. Искам да знам тя с кого е говорила, всичко за нея. Разбра ли къде са в момента?
Кофата и Кирето слушаха с интерес поредната лекция по бизнес управление. Сумракът се беше сгъстил и Кирето включи фаровете на дълги, без да обръща внимание, че заслепява шофьорите в насрещното платно.
— Къде? — повиши тон Венци. — Сигурен ли си? Добре, провери всички, с които е говорила Казакова.
— Да, пак веднага! — кресна и затвори.
Завъртя глава към Кирето и му каза:
— Обръщай, връщаме се.
— Е, що бе, бос? — опита да протестира Кофата.
— Защото отиваме да приберем плочата, която Петър Георгиев е взел.
— Ми може да не е той, може да е докторът — предположи Кирето.
— Вие нали го обработихте?
— Хихихи, голям рев беше… Сълзи и сополи — хилеше се той, — нов турски сериал.
— Значи, не е той.
— Основният проблем е идентификацията на текста и разделянето на думите, тъй като, както виждаш, текстът е скриптио континуа.
— Какво е скриптио континуа? — попита Петър.
— Непрекъснат текст — отговори Боряна и посочи снимката на монитора. — Виждаш ли как всички знаци са събрани в една непрекъсната композиция?
— Окей, разбрах, извинете…
— Няма защо — отговори гласът на професор Николов от телефона, поставен до лаптопа на масата. — Само че възникна друг проблем. Надписът не е аналогичен на онези, на които разчитах. Оказва се, че не е Линеар Б, макар и сходството да е поразително.
Петър погледна Боряна и видя как усмивката ѝ посърна.
— Няма ли друг, на който да се опрем?
— Този напомня много повече пеласгийските букви, които смятам, че са били разпространени между тракийските племена от древността — продължи професорът. — Те са различни от Линеар Б, като най-близък аналог намирам във фрагменти от надписи от остров Самотраки. Това прави нашия надпис един от най-древните, допускайки, разбира се, че съществува автентичен оригинал. Следвате ли мисълта ми досега?
— Да — отговори Боряна, а Петър само кимна. Професорът можеше да съкрати лекцията, но учителският навик у него явно бе твърде силен и успяваше да вземе връх. Въпреки това Петър нямаше нищо против да изслуша урок по история за напреднали.