— На дъното на камерата — отговори Петър.
— Интересно… не на капака, а на дъното… В това има определена символика… — започна професорът, но после смени темата: — Знаете ли, мисля, че една ваканция на морския бряг ще ми се отрази добре, крайно време е да спрем да плащаме високи сметки за телефон.
Боряна погледна Петър, усмихна се безмълвно и вдигна палец. После каза:
— Има още нещо, професоре…
— Да?
— Някой беше идвал на мястото и беше взел останалите плочи и…
— Какво?
— Беше изчистил надписа, който ви показахме — завърши Боряна.
— Това означава единствено, че се налага да побързам — заяви професор Николов. — Ще тръгна веднага, така че ще имам време да отдъхна, преди да се срещнем утре сутрин. Тогава ще споделя с вас предположението, което имам относно указанията от този надпис.
Петър отпи от втората бира и се отпусна доволно назад.
— Боре — обърна се към младата жена, — извинявай, но ти… хм, не виждам халка…
— Дали съм сама? — вдигна поглед над чинията си Боряна.
Петър кимна.
— Сама съм, явно не съм срещнала когото трябва — отговори кратко тя и зарови пръсти в нежното месо на рибата, като внимателно вадеше малките костички.
— А ти? — попита, без да вдига поглед.
— Аз… срещнах когото не трябва — отвърна Петър и отмести очи. — Планирахме сватба, но когато се върнах от Ирак, се оказа, че планът е остарял.
Боряна не каза нищо, но за миг му се стори, че по лицето ѝ пробяга съчувствие.
Отпи отново и се замисли за разговора с професор Николов. Преводът на тракийския надпис не ги водеше никъде, колкото и да си блъскаха главите. Свещено морско око, покланяш се, бог ще те води, повтаряше си Петър, без да намира смисъл.
Бирата го отпусна и постепенно мислите му се зареяха към детството му, преминало на същия този бряг. Само че тогава нямаше туристи и ресторантчета. Всяка сутрин слизаха по склона с тайфата до брега, където оставаха до залез-слънце.
— Боре — разсеяно попита, — този текст е писан от жреци, нали така?
— Да — кимна Боряна.
— Защо дядо го е сложил на стъпалото, при това така, че да не се забелязва лесно? Сякаш го е скрил.
— Така изглежда, но пък си е направил труда да го копира. По-интересно е защо не е продал това, което е имал?
— Не спирам да мисля за него — отвърна Петър, докато гледаше как Боряна взема с пръсти част от изчистеното месо на рибата и внимателно го поставя в устата си. — Може да не е било ценно… Или е било част от нещо друго, което той не е намерил — улика някаква. Завещал ни го е, един вид. Затова е сложил надписа.
— Това би обяснило защо онези те търсят — съгласи се тя.
— Точно това си мислех. Плочата е част от загадката.
Помисли малко и добави.
— Добре че се разминахме, едва ли биха се сетили да се върнат.
— Сега обаче повече ме интересува как да разгадаем думите — смени темата Боряна и отпи глътка бяло вино.
— Знаеш ли, мислех, че траките не са морски народ — каза Петър.
— Не са в общоприетия смисъл, какво те притеснява?
— Морското око. Защо ще го описват, че и свещено.
— Мисля, че всъщност е нещо друго, не е свързано с морето. Мъча се да се сетя за нещо, което да има връзка, но не успявам.
— Да се обадим пак на професора? — предложи Петър.
— Не, по-добре да не го безпокоим, нали утре сутринта ще се видим. Сигурно вече пътува насам. Можем и сами да разсъждаваме, тъкмо ще сравним нашите предположения с неговите.
Петър се досети, че за Боряна цялата ситуация постепенно се превръщаше в професионално съревнование. За нея беше въпрос на чест да успее без чужда помощ.
— Знаеш ли, самото „напред от“ е показателно. Посока, движение. Тръгваш отнякъде, отиваш другаде и се кланяш на бога. Целият израз звучи като указание, в което има географски препратки. Само помисли — свещеното морско око, после върхът на земята…
— Това е лесно — вметна Боряна.
— Кое?
— Върхът на земята — това е връх. Или планина. За древните всеки висок връх е бил крайна точка, връх на земята.
— Логично. Даже много. Ами окото на морето?
— Не знам — въздъхна Боряна.
— Ако приемем, че върхът на земята е връх на възвишение, то окото пак трябва да е географски обект… Нещо, което е морско и прилича на о…
Прозрението го осени още преди да произнесе думата.
— Остров! — извикаха двамата едновременно.
— Ето, сега има смисъл — наведе се към него Боряна с блеснали очи. — Тръгваш от острова, отиваш на върха на планината и там е Бог. Само че кой остров и коя планина?