— Е, по нашето крайбрежие няма кой знае колко острови…
— Каза Петър и се усмихна.
— Точно така! Островът се споменава само за да уточни коя е планината.
— Освен това е свещен. Защо е свещен?
— Имал е определена функция.
— Или са имали светилище на него — добави Петър.
Лицето на Боряна бавно се озари с тържествуваща усмивка.
— Остров Свети Иван.
Белият ленен костюм вече бе измачкан, но точно това е предимството на лена — дори измачкан, той притежава очарователното качество да изглежда небрежно красив.
— На път сме да вземем всичко, което е било на мястото. Засега липсва само една от плочите — тази от дъното на камерата, където е бил поставен.
— Надявам се, че твоите хора няма да объркат нещата?
— Не, разбира се, можете да ми имате доверие.
— Искам до сутринта да знам какво означава този надпис — каза човекът с костюма, без да вдига очи, докато въртеше чашата си в лявата ръка. Кубчетата лед леко почукваха по чистия кристал.
Ръцете на Славея се потяха въпреки нощния хлад.
— Професорът… е, той не е истински професор. Старши научен сътрудник е, но върши работа. Каза, че ще отнеме време — въртеше телефона между пръстите си, оставяйки мазни петна по гладкия екран. Знаеше, че няма да е лесно, и се опасяваше да съобщи на събеседника си, че преводът навярно ще отнеме седмици. — Вижте, може би не е необходимо да бързаме толкова, те не са заплаха, няма как да го разчетат. Дори не съм сигурен, че въобще са му обърнали внимание.
— Оставете на мен да преценя това. Как ги намерихте?
— По телефоните — първо Петър Георгиев, а после от неговите разговори и тази, Боряна Казакова. Не беше трудно — оживи се Славея, — фирмата, където е наел колата, има всичките му данни. Проверихме го тоя Петър. Нещастник някакъв, не подозира какво има. После триангулираха сигналите на мобилните телефони и разбраха къде са. И оная проверихме, нищо особено няма около нея.
— Но Боряна Казакова е археолог?
— Да… но… Тя няма как да знае, нали?
— Поне засега не. Но не искам никакви рискове.
— Няма риск — освен с Петър и някакъв Николов тя не е говорила с никого.
Чашата рязко издрънча на масата, разплисквайки капки кехлибарено уиски по тъмната повърхност.
— Кой Николов?
— Антон Николов — отговори Златанов и усети, че нещо в стомаха му се свива.
— Идиот! Проследете телефона му! Намерете го веднага!
Докато вървяха към къщата, не спираха да обсъждат на висок глас случилото се до момента и да градят хипотези. Може би беше от виното, а може и да беше еуфория, но Боряна се смееше звънливо и се шегуваше с Петър, като му припомняше моменти от живота им в училище, които ѝ се струваха забавни. Неговото настроение също беше приповдигнато и не ѝ оставаше длъжен. Усещането да се докоснеш до хилядолетия, затворени в кратък надпис, беше ново за него, но сега разбираше ентусиазма на Боряна относно историята. Късче информация, а имаше потенциала да разкрие цял нов свят.
— Боре, представяш ли си да открием съкровище? Ама огромно, като в приказките!
— Ще открием, как няма — съгласи се тя и го хвана под ръка.
— Ама то ще е за мен — храм, цял комплекс дори. История.
— Абе, камъни… цял живот да си ровиш там, пак няма да ти стигне. Аз дори вече знам как ще ме нарекат хората, като намерим купчините злато.
— Как? Петриана Джоунс? Хахаха… Или Петър Баба и четиридесетте разбойници?
Стигнаха до къщата на дядо Васил и влязоха в двора. Беше тъмно, но Петър можеше да върви и със затворени очи. Подаде ръка на Боряна, за да се качи на единственото стъпало, и понечи да сложи ръка на дръжката на вратата. Изненада се, когато тя свободно се отвори навътре.
Не виждаха смисъл да викат полиция. Нямаше следи от взлом, а сякаш нищо друго освен плочата с барелефа не липсваше.
Сутринта започна с телефонен звън.
Не бяха спали много. Боряна не искаше да остава в ограбената къща и Петър се съгласи да потърсят хотел. След дълго лутане по нощните къмпинги намериха бунгала под наем, където успяха да наемат единственото останало незаето и се настаниха легло до легло. Говориха дълго, обсъждаха случилото се и на Петър му отне часове, докато успокои Боряна дотолкова, че да се отпусне и да заспи.
— Ало? — в просъница отговори Боряна. — Кой е? Колко е часът…
— Госпожа Казакова? — попита студен глас от другия край.