— Свети Иван наистина прилича на око в морето — каза Боряна, зареяла поглед към острова.
— Много интересно, нали? В центъра на залива, точно като ирис… Можем ли да сме сигурни, че става въпрос за него?
— Несъмнено — отвърна Боряна. — На него са открити останки от храмове, надграждани един над друг в продължение на векове.
— Затова е свещен? — предположи Петър.
— Да, освен това през IV — III век преди Христа там е имало статуя на Аполон, висока тринадесет метра.
— Какво общо има Аполон? Нали говорим за Херос? — продължи да пита той, като се надяваше да измъкне Боряна от мрачното състояние, в което потъна след разговора с полицая.
— Да, така е, но процесът на елинизация на траките е включвал подмяна на неуправляемите варварски тракийски богове с познати и добронамерени. Това е добре известен похват за претопяване и културна абсорбция.
— Като Аполон.
— Точно. Като Аполон. Да не мислиш, че Османската империя или комунистите са измислили пропагандата и синкретизма като инструмент за манипулиране на масите?
— Е, де, хайде сега… Чел съм Макиавели, мога да направя връзка — усмихна се към нея Петър.
— Всъщност има теории, които, за съжаление, е трудно да бъдат подкрепени с нещо повече от добро желание, че именно тракийските и пеласгийските божества постепенно преминават в древногръцките, които всички познават.
— Наистина?
— Да, Загрей, Сабазий, това са първите имена на Дионис например.
— Много богове, много нещо — опита да се пошегува Петър.
— Не са малко, да.
— И на нашия свещен остров има по малко от всички.
— Остава да му се поклоним от Бакърлъка — усмихна се Боряна за пръв път, откакто бяха тръгнали.
— Как ще намерим онова, което търсим, като дори не знаем какво е?
— Снощи мислих за това.
— Аз също — каза Петър. — Плочата с Херос не случайно беше до надписа.
— Да, а и онова, което каза професорът… — спря за момент Боряна и сви устни в болезнено изражение. — Това, което той каза, беше, че думите Херос и Бог могат да се заменят. За него нямаше смисъл тогава, но той не знаеше за плочата с барелефа.
— Дааа… — проточи Петър. — Тоест Херос ще те води.
— Точно.
— Къде обаче?
— Не знам… но много искам да разбера. — Видя в очите ѝ студена решителност да открие отговора на загадката, заради която професорът бе убит.
— Тоест трябва да търсим негов образ някъде по скалите на върха. Не съм чувал там да има нещо подобно, досега отдавна да беше открито.
— Може и да е…
Петър не можеше да не се съгласи с нея. Той също беше мислил върху възможността да вървят по следите на нещо, което вече е открито или унищожено. Но тогава защо онези биха преследвали плочата с такава целеустременост? Не се спираха пред нищо, дори пред убийство.
— Всъщност на този връх, а и на повечето наоколо са открити останки от тракийски селища, които никой не е разработвал — вметна Боряна. — Само онова на Бакърлъка е работено за кратко, мисля, че в края на 70-те години.
— Значи, отиваме на правилното място — заключи Петър.
— Да, но… нека да разберем какво се е случило с професора. Аз съм заподозряна, забрави ли?
— Не съм, освен това не си заподозряна, няма как, имаш непоклатимо алиби.
Боряна сви рамене.
— Ако му повярват. Най-много да те изкарат съучастник.
— Мислиш ли, че трябва да разкажем всичко? — погледна я той.
— Ти луд ли си? — завъртя се към него. — Никакво казване, само това ни липсва. Не искам някакви тъпи полицаи да ми се моткат из краката и да унищожават всичко, до което се докоснат.
— А онези?
— Знаеш ли кои са? — отвърна тя с въпрос.
Петър вдигна въпросително вежди.
— Ми като не знаем нито кои са, нито какво искат, с какво ще помогнем на разследването?
През широко отворените прозорци в канцеларията на разследващ полицай Валери Петков нахлуваше шумът на града. За съжаление, той беше единственото нещо, което нахлуваше оттам освен прахоляка.
Въпреки жегата ризата с дълги ръкави, която Петков носеше, беше закопчана почти догоре, като само първото копче — това на яката — стоеше разкопчано и позволяваше малко свобода. Може би в средата на четиридесетте си години, с мазна, несресана коса, той имаше уморен и потиснат вид. Торбичките под очите заедно с бледата прозрачна кожа загатваха за човек, който не води активен живот извън работата си, но за сметка на това компенсира с по едно-две питиета вечер.