— Вярвам ви — отговори простичко Петков.
Тя рязко вдигна глава и го погледна с недоумение. Влажните ѝ очи блестяха.
— Прегледахме записите на камерите от хотела за периода, който ни интересува. На тях не се виждат жени — продължи той.
— Освен това вие… не бихте могли да извършите това чисто физически.
— А фланелката и картата? — попита Боряна.
Петков взе молива, който лежеше на бюрото, и започна да почуква с гумичката по плота.
— Твърдите, че сте били заедно през цялата нощ?
— Да — потвърди тя.
— Информацията от клетката на мобилния оператор, в чийто район попада бунгалото, показва, че наистина е било така — съгласи се Петков. — Телефоните ви са се намирали в нейната зона през цялата нощ.
— Ето, виждате ли? Защо е този цирк тогава — опита да протестира Боряна.
— Момент… Казах, че телефоните ви са се намирали там… Освен това вие твърдите, че сте спали през нощта…
Гумичката на молива ускори честотата на почукванията по гладката повърхност на захабеното бюро.
— В мен ли се съмнявате? — досети се Петър.
— Ревността е чудесен мотив за убийство, бихте се учудили, ако знаете колко често е и основен.
— Сигурно се шегувате! — не вярваше на ушите си Петър.
— Ни най-малко, наистина е основен.
В погледа на полицая се долавяше насмешка.
— Не… за това, че аз мога… Та аз дори не знам как изглежда този човек!
— Моля ви — махна с ръка Петков, — това не е сериозно обяснение. Вие, доколкото разбирам, сте бил на мисия в Ирак?
— Да… — отговори объркано Петър, без да разбира връзката.
— И сте давал патрули, участвал сте в престрелки?
— Да, но…
— Господин Георгиев, убивал ли сте човек?
Споменът се стовари върху него с цялата си сила. Почувства се като в огромен водовъртеж. Сякаш някакъв горещ вихър го грабна и го завъртя, запращайки го обратно в онзи момент, когато от пикапа откриха огън по патрула му.
Тогава не мислеше, за това беше обучен — да не мисли, а да реагира. Даде команда на групата си и се пръснаха зад прикритието на полуразрушена стена. Отвърнаха на огъня, но пикапът с висока скорост приближаваше към тях. Петър разбра, че вероятно е натоварен с експлозиви, и осъзна, че гледа смъртта в очите. Снайперистът му беше ранен, нямаше кой да спре засиления пикап, а оставаха не повече от сто — сто и двадесет метра.
Без да мисли, Петър прибяга приведен, грабна снайперистката пушка „Драгунов“ и погледна през оптиката. Колата беше толкова близо, че лицето на шофьора запълваше целия окуляр. Беше момче на не повече от шестнайсет-седемнайсет години, мустаците му току-що бяха наболи — рехави, черни. Петър беше последният човек, който видя лицето на онова момче.
Изстрелът запълни окуляра с червена мъгла, когато куршумът попадна в целта. Пикапът рязко смени посоката си и се блъсна в някаква стена на сто и петдесет метра от тях. Взривът го оглуши и той усети как ударната вълна минава през тялото му.
Освен снайпериста, който се възстанови напълно след няколко седмици, в патрула нямаше дори ранени.
— Но ние бяхме непрекъснато заедно!
— Да, така твърдите, но това тепърва ще се установява.
— Трябва да ни повярвате — забързано говореше Боряна, — ние нямаме нищо общо с това!
Петков се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.
— Отново ще ви учудя, но подобно нещо чувам по няколко пъти на ден.
Горещият прашен въздух в стаята не помръдваше. Все още под влияние на спомена, Петър бавно осъзна колко сериозно е положението му.
— Арестуван ли съм? — попита.
— Не — отговори полицаят. — Засега. Имам да поработя още, но бих желал да не напускате града, ще се срещаме още с вас.
Петър не знаеше какво да отговори. Всичко изглеждаше толкова нелепо. За момент помисли, че трябва да разкаже всичко — за изкопа, за плочата, за хората, които го търсеха. Онези, които най-вероятно бяха причината това да се случи. После размисли и си представи колко по-оплетени биха станали обясненията. Всичко сочеше към него — наред с ревността щяха да му лепнат и иманярство като възможен мотив. Предпочете да замълчи.
— Сигурен съм, че нещата ще се изяснят — каза.
— О, да, те всъщност започнаха да се изясняват, не мислите ли?
— Имам предвид… О, оставете, няма значение, знам, че сме невинни.
Петков се усмихваше леко с ъгълчето на устата си. Не изглеждаше като нещо, което му се случва често.